Николета работеше тежка работа. Тя трябваше да издържа четирите си деца. Имаше ли почивен ден, за да забрави мъката и теглото си, се напиваше.

Към децата си беше много строга. Когато не изпълняваха задълженията си, не правеха това , което им бе поръчала или вдигаха много шум, тя ги наказваше с един кожен колан. С него си служеше доста умело.

Всичко това я доведе неправилни и грешни решения. Върза се за приятел наркоман. Изолира се от семейството си. Започна да употребява алкохол и наркотици, които в крайна сметка доведоха до нейната смърт,

Синът ѝ Пламен следвайки примера ѝ, вземаше също недобри решения, които го вкараха в капана на срама и вината,

Избра алкохола и наркотиците пред всяко друго развитие. Изолира се и започна да страни от хората. Крадеше безсрамно, за него това бе „отърваване на хората от ненужното им по домовете“.

Бе поробен от страстите, влеченията и пороците си, които го доведоха в затвора. Там той копнееше за свобода.

Някой му бе дал Библия. Първоначално дори не ѝ обърна внимание. Мислеше от страниците да си свива цигари или понякога листовете ѝ да му послужат в тоалетната.

Един ден бе много депресиран. Стигнал бе до такова състояние, че искаше да сложи край на живота си, стига да намереше с какво да го направи.

Разрови леглото и вещите си. Бутна Библията и тя падна за земята разтворена. Пламен бе готов да я срита, но вместо това се зачете в нея.

Прочете за смъртта на Исус на кръста. И изведнъж разбра, че Бог иска да го отърве от грешните му решение.

Последните думи на Спасителят:  „Свърши се“ за него означаваха, че той вече е свободен от греха и неговите последствия – вина, срам, тревоги …..

– Ако истински повярвам в Него, – каза си Пламен, – ще бъда свободен от болката и лошите навици, които не ми позволяват, да бъда такъв, какъвто Бог ме е създал.

В него бе започнала промяна, която нямаше да спре до тук.

Само в Христос сме свободни от срама и вината.

Когато сме в Христос, в сърцето ни свети пламък. И ние виждаме това, което по-рано не сме виждали.

След това трябва да открием тайната, как да пренесем този пламък във всеки, който сме срещнали.

Срещат ни скучен, пуст и сив ден, изпълнен със с празни и скучни задължения, а също така и празни души, които се опитват да заглушат пламъка в сърцето ни.

За да не загасят пламъка в сърцето ни, трябва да знаем тайната да пребъдваме в Христос.

Когато Донка бе по-малка тя не мечтаеше за кукли. Тя искаше да има брат по-голям от нея, който да я защитава и да се грижи за нея.

Но се случи така, че тя имаше не един, а двама братя на една и четири години, които я побъркваха.

Въпреки всички сбивания момчетата дружаха едно с друго. Те обичаха да довеждат сестра си до истерия.

Обикновено така се случваше, че когато Донка се събудеше в неделя, веднага ѝ се качваше на главата някой от скучаещи ѝ братя, ако не и двамата.

Тя често се оплакваше на родителите си:
– Изобщо не искат да ме слушат, правят си каквото искат. Отгоре на всичко ми правят и на пук.

Това недоволство и роптание не помагаха особено. Родителите укоряваха синовете си:

– Вие сте момчета и трябва да уважавате момичетата.

А след това се обръщаха към Донка и казваха:

– Ти си по-голямата, не си глупава, не им обръщай внимание.

– Но как да го направя? – питаше се Донка. – Никой не може да ми обясни. Изглежда със всичко това, трябва сама да се оправям. Навярно родителите ми смятат, че аз мога сама да се справя с буйните си братя. Но аз дори не знам как!

Донка често трябваше да влиза и в ролята си на възпитател за малките си братя. Щом нещо се случеше, когато майка ѝ и баща ѝ не бяха в къщи, чуваше изумена от родителите си:

– Пак не си ги наглеждала, какво прави през цялото време.

А относно задълженията ѝ в училище, родителите я наставляваха:

– Трябва да се учиш добре, нужно е да си пример за братята си.

И Донка се стараеше в съответствие с това, което очакваха от нея. Тя влагаше цялата си енергия и сили, но резултатите бяха същите.

Когато се роди по-малката ѝ сестра, Донка беше вече на 13 години. Тя можеше самостоятелно да я къпе и храни.

За това не бе изненадващо, че Донка израстна хиперактивна, даже се опитваше да контролира всички и всичко около себе си.

Отдайте цялата си любов и нежност на по-голямото си дете, по-малките всичко това ще си вземат сами.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Обичам да се радвам. Радостта е изблик на добро настроение и заради нея сатана се пази да не се докосне до нас. В това си състояние струните на душата стават прекалено нажежени и наситени от небесното електричество за пръстите на дявола и той бяга.

Старая се да избягвам духа на униние, както и сатана, но това не винаги ми се отдава. Такова обезсърчение ме среща на пътя по време на служението ми. Гледа ме право в очите и моята бедна душа бледнее от страх.

Тъжното настроение изкривява всичко. То лишава от очарование всичко наоколо. Тъмнина обгръща цялото бъдеще. А това лишава душата от всички стремежи, връзва всичката сила и произвежда умствена парализа.

Доброто настроение превръща всяко служение на Бога в наслаждение. Когато се носим на крилете на радостта, то бързо напредваме по пътя на задълженията си.