Въпреки, че Бог може мигновено да ни преобрази, той е избрал да ни развива по-бавно. Исус умишлено е развивал учениците Си постепенно, точно както Бог позволи на израилтяните да заемат Обетованата земя „малко по малко“, така че да не бъдат претоварени. Той предпочита да работи стъпка по стъпка в живота ни.

Защо отнема толкова време да се променим и да порастнем? За това има няколко причини:

Ние се учим бавно. Често се налага да учим урок 40 или 50 пъти, за да го научим, както трябва. Проблемите продължават, повтарят се и ние си мислим: „Пак ли? Аз вече съм научил това!

Но Бог знае по-добре. Историята на Израел илюстрира колко бързо забравяме уроците на Бог и колко бързо се връщаме към старото си поведение. Ние трябва многократно да повтаряме това, което сме научили.

Имаме много още да отучваме за неща, които създават повечето от нашите проблеми. Всички наши лоши навици не се развиват за една нощ, тогава е нереално да очакваме, че те ще си отидат веднага. Това не е хапче, молитва, или принцип, който веднага може да отмени щетите нанесени от много години. В случая се изисква упорита работа, при която става отстраняването на лошите  и порочни навици, каито се заменят с чисти и добри такива.

Растежът е болезнен, понякога и страшен. Няма растеж без промяна. Няма промяна без страх или загуба. Няма загуба без болка. Всяка промяна е свързана със загуба на нещо. Например, страхуваме се за загубите си, дори ако нашият стар начин е в разрез с новото, това е като чифт износени обувки, които не искаме да захвърлим, защото са удобни и познати.

За изграждане на добрите навици се изисква време, за да се развият. Не забравяйте, че вие сте сбор от вашите навици. Вашите навици определят характера ви.

Има само един начин да развием навиците на Христо-подобен характер. Трябва да ги практикуваме, а това отнема време! Навици не се променят мигновенно.

„И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши“.
Времето изразява продължителността на даден период, в който се случват различни събития.
Времето е Божие творение, което изтича от вечността и отново се връща в нея.
Всеки миг е Божий дар и към него трябва внимателно, и грижливо да се обръщаме. Времето, това е животът ни, който е даден да работим.
Ценността на живота не се определя от числото на годините, а това, което той дава. Решаваща се оказва не продължителността на годините, които сме изживели, а това колко добре и пълноценно сме живели.
Господ ни е дал светлина в живота и ни е възложил известни задължение и отговорности.
Стремим ли се да използваме тази светлина? Изпълняваме ли добросъвестно и честно своите задължения? Или напразно си губим времето?
Погледнете, свещта на нашия живот скоро може да угасне, а друга нямаме и тогава с незавършени дела, трябва да се представим пред Бога и да му дадем отчет за всяка минута.
Трябва да правим добро, докато е време. Всяка загуба на земята може напълно или частично да се възвърне, но пропиляното време не се възстановява. Друго такова няма да намериш.
Ако загубиш предмет, то вместо него можеш да получиш друг, но ако загубиш времето си в безделие и мързел, нищо не може да компенсира загубата ти.

Пират слязъл от своя кораб. Той имал дървен крак, кука за ръка и превръзка на лявото око. Той седнал на пейката започнал да хвърля фъстъци на чайките.
Двама млади срамежливо седяли наблизо и попитали пирата:
– Какво се е случило с вас, та имате дървен крак?
Пиратът отговорил:
– В един прекрасен ден стоях на палубата. Една вълна ме хвърли зад борда. Тогава една гладна акула ме нападна и ми откъсна крака.
Момчето попитало:
– А как загубихте вашата ръка?
– Преди много години аз воювах във военно морския флот и един от напададелите ми отсече ръката. Лекарят не можа да намери ръката ми, за това ми даде тази кука.
Момичето попитало:
– А как загубихте окото си?
– Стоях и гледах в гнездото на една врана. Видях, че над мен лети една дръзка чайка и тя си свърши работата направо в окото ми.
Двамата млади объркани попитали:
– Но как това доведе до загубата на окото ви?
Пиратът обяснил:
– Това беше първият ми ден с кука вместо ръка.

През следващите два часа вниманието на Диди бе съсредоточено върху децата, така че тревожни мисли не изпълваха главата ѝ и тя не изпитваше безпокойство. Елена за малко ѝ ги остави, за да свърши някоя и друга работа.

Елена беше леля им, която бе дошла наскоро. Тя трудно се справяше с племеничките си, тъй като самата тя нямаше деца, но обстоятелствата налагаха, да се погрижи за живота им по-нататък.

Диди ги разходи по поляната, чете им книжки, помогна им да направят къщурка в пясъка и какво ли още не.

Момиченцата бяха любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Дида, седеше в скута й. Постоянно се въртеше край нея. По-голямото момиченце задаваше много въпроси.

– Какво е това цвете? Защо е такова? Виждала ли си мама? Къде живееш? Защо се нарича минзухар? Може ли да откъсна едно за Краси?

Всяко от децата посвоему искаше внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но усещаха, че нещо не е наред.

– Татко нарисува лицето ми, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Диди се сви.

„Горките, не знаят, че повече няма да видят родителите си, – мислеше си Диди. – Те са толкова малки. Краси е едва на три, а Лили на четири.“

Когато Елена се върна и Диди трябваше да си тръгне, беше й много трудно да ги остави, особено по-малката. Краси не се откъсваше от нея.

– Пак ще дойда, – увери я Диди, като я притисна здраво до себе си и ѝ прошепне на ухото, – ще ви донеса сладки с шоколадова глазура.

– Много ги обичам – прошепна в отговор Краси, изпълнена с копнеж.

Докато се връщаше, Диди се замисли за любовта и загубата. Момиченцата бяха загубили родителите си преди няколко дни в една катастрофа, а бяха много малки и още не осъзнаваха това.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..