Хладно бе. Времето си поплакваше с големи едри или малки сълзи в зависимост колко едри, и тъмни облаци го притискаха.

Това не пречеше на разгорещилите се в спора дядо Сандо и бай Михо седнали на топло в кръчмата на Спиро.

– Кажи ми сега, – питаше настървено Сандо, – като дойде някой непознат в село, първо за какво го питат хората?

Бай Михо засука големия си мустак и каза:

– То се знае. Колко пари изкарваш?

– И какво следва от това? – наежи се Сандо. – Аз съм това, което печеля.

– Чакай сега, – завъртя глава Михо, – хората определят собствената си стойност от това, колко пари имат и какви материални придобивки притежават – кола, вила, апартамент, …

– За по-младите нов смартфон, таблет с повече екстри, лаптоп и какви ли не джаджи, – намеси се Спиро.

– Човек е хванат в капана на тази заблуда, която непрекъснато го подмамва: „Ако работиш на две места, ще си купиш кола нов модел и ще бъдеш по-успешен, в очите на околните“, – добави Михо.

– Психолози и разни изследователчета твърдят, че богатите са най-ядосаните хора – наблегна Сандо.

– На какво? – ококориха учудено очи Михо и Спиро.

– Когато не им достигат пари, за да си купят поредната играчка беснеят, – поясни Сандо, – а когато се снабдяват със всичко, което им хареса са неудовлетворени.

– Тогава за какво им е богатството? – възкликна Спиро.

– Живот изпълнен със събирането на материални притежания е пълна глупост, – махна с ръка Михо.

– Бог е Този, Който дава истинския живот и радост в пълна мяра, – удари с ръка по масата Сандо.

Михо повдигна вежди и иронично добави:

– Днес на никому не е нужен Той, особено на младите. Те са си самодостатъчни, мъдри и надарени.

– И до къде ще стигнат така? – попита Сандо.

– За това сме я докарали до тоя хал, – отсече Спиро и отиде да сервира на другите маси.

Ралица и Валери бяха млада двойка. Още преди да се оженят, те говореха възторжено, как ще се грижат за децата си, къде ще ги водят, с какво ще ги запознават….

Но времето минаваше, а очакваната рожба не идваше. Двамата решиха да отидат на лекар.

Той не ги зарадва. Думите му бяха много тежки за Ралица и Валери:

– Вие не можете да имате деца.

Примириха се и се прибраха. Единствено им остана надеждата, че Бог ще се погрижи и за това, както досега в живота им.

Изминаха десет години. Ралица забременя. Бременността ѝ премина леко.

Когато дойде време за раждане Валери придружи съпругата си до болницата. Вълнението им бе голямо.

Часовете в чакане се превърнаха в неочаквана безкрайност. Ралица нямаше достатъчно разкритие, за да започне самото раждане.

Лекарят се притесни и предложи:

– Ще направя кесарево сечение.

Ралица се разплака.

Лекарят се опита да я успокои:

– Аз ще направя всичко, което е по моите сили, но ще се молим, защото само Бог може да направи повече, отколкото очакваме.

Ралица, Валери и докторът се помолиха и след десет минути се роди здраво момченце.

Хубаво е, когато медик признава зависимостта си от Божията сила, защото честно казано всички се нуждаем от нея.

Притъмня. Заваля като из ведро. Сякаш в небето бе зейнала огромна дупка, от която се изливаше пороя.

Тъмни облаци лазеха ниско, задушаваха хоризонта и тракаха с огромните си челюсти, които заслепяваха с мигновена светлина.

Гено бе застанал на прозореца и се взираше в неконтролируемата сила навън.

– Винаги съм се чудел, защо хората са склонни към предателство, – с болка каза той.

Наскоро той предаде най-близкия си приятел. Не искаше, но този негов страх……

Това силно го бе разтърсило. От тогава сърцето му бе стегнато като в менгеме.

– И аз бях поразен, когато разсъждавах върху предателството на Юда, – обади си Тимотей, бащата на Гено, който седеше във фотьойла и четеше книга.

– Да, наистина, защо отиде при първосвещениците и предаде Исус?

– Мисля, че това стана поради зависимостта му от парите, която не можа да превъзмогне, – отговори Тимотей.

– Ако е споделил слабост та си с Исус …….

– Когато нещо остане скрито, то взема превес.

Гено се замисли. Какво бе направил той с приятеля си? Покая се пред Господа, но не отида при този, който бе предал, поне да се извини.

– Ти можеш да не предадеш Исус за тридесет сребърника, – подчерта Тимотей, – но твоите зависимости и проблеми ще те тикът към грешни избори.

– Изобщо не съм си представял, че това може да доведе до такива усложнения, – призна Гено.

– След това ще продължаваш да правиш неща, от които ще се срамуваш, а те ще те поведат по пътя на вината и съжалението, – допълни баща му.

– Вярно е, – съгласи се Гено.

Той още изпитваше угризение за това, което бе извършил.

– Дяволът се възползва при всяка възможност от твоята немощ. Направил го е с Юда, ще го стори и с теб.

– И какво мога да направя в такъв случай?

– За разлика от Юда, ти можеш да се възползваш от правото да направиш по-добър избор. Отиди при Исус. Помоли го за прошка и сила да превъзмогнеш своята зависимост. И ще видиш как нещата ще се променят за теб.

Дон бе малко кученце, което се страхуваше да излиза навън. Въпреки, че често го тупаха и наказваха, предпочиташе изобщо да не си показва носа на открито.

Един ден стопанина му Игор с помощта на каишка много трудно го заведе до парка. Уж бе послушен, но щом му се отдаде възможност да се откъсне от коженият ремък, който го заставяше да стои до стопанина си, Дон хукна към дома, където се чувстваше в безопасност.

Това преживяване припомни на Игор за срещата му в самолета с един мъж, който му заяви категорично:
– Правя сметка да се напия по време на този полет. Не обичам такъв вид пътувания. Вие искате ли? – и му подаде шише с някаква червеникава течност.

– Не, не пия, – каза Игор.

– В такива случай, бягам към виното, – призна си непознатия.

И той се напи. Жена му тъжно го гледаше. На нея ѝ бе много трудно да го подхване за кръста, когато слизаха от самолета. От него се отделяше алкохолно зловоние, което пъдеше околните наоколо.

Заради страха си от самолета, този човек бе прибягнал до алкохола, смятайки че това е безопасно място за него. Но дали бе такова изобщо?

Вместо да бягате там, където ви бият или сте управлявани от страховете и зависимостите си, не е ли по-добре да се покаете и да бъдете под властта на самият Бог, Който с любов ще ви води към нов живот и свобода.

Днес Дон весело тича из парка и лае.

Моля се за всеки от вас да намери същата радост и свобода в Господа и да се откаже от фалшивото безопасно място.

Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.