Наближаваше Хелоуин. Ана и Христо не искаха да обличат сина си Делян в костюм на „дяволско изчадие“, нито да го изпращат с другите деца „да проси“ по вратите.

Те знаеха, че много или малко синът им се влияеше от ентусиазма на приятелите си за предстоящи празник. Трябваше да направят нещо, но какво?

Ана и Христо решиха да се помолят.

– Господи, – започна Христо, – кажи какво трябва да направим на този празник. Преди смятах, че Хелоуин е детска забава, в която деца и родители се веселят, но сега знам, че ако пусна Делян да участва в него, аз подкрепям злото. Моля те напътствай ни……

След молитвата дойде и планът за Хелоуин.

Христо и Делян отидоха в магазина и купиха малки торбички, много бонбони и лакомства. Когато се прибраха, в торбичките сложиха, освен бонбони и сладкиши, малки брошури с Благата вест достъпно изложена  за деца.

Вечерта осветиха дома и входната врата и зачакаха посетители.

Децата не закъсняха. Всяко от тях получи торбичка с лакомства и малка интересна брошурка, която им разказваше за това,  какво е направил Исус Христос за тях.

Тези брошури имаха потенциал, да станат малки семенца за Исус. Те щяха да станат стотици, тъй като към тях щяха да се прибавят нови всяка година.

„Сей семето си заран, и вечер не въздържай ръката си; Защото не знаеш кое ще успее, това ли или онова. Или дали ще са и двете еднакво добри“.

Как ще се справите с Хелоуин? Сега е ваш ред.

Няколко весели жители на Ашвил си направили на улицата импровизирана водна пързалка, която се радвала на голям успех сред всички съседски деца.

Даже някои възрастни не устояли на изкушението и няколко пъти се плъзнали по пързалката, но се намерили и хора, които не били доволни от тази идея.

На някои била толкова чужда тази веселба, че повикали полиция с искане да се закрие тази импровизирана пързалка, защото пързалящите се на нея силно шумели.

Но нещата не тръгнали по сценарий. Полицаят дошъл на  мястото, оценил обстановката и приел необичайно решение. Не закрил пързалката, а се присъединил към забавата.

Когато офицери помолили от местните жители надуваеми лодки и торби за боклук, на които можели да се плъзнат надолу по пързалката, те не повярвали на ушите си.

Не е изненадващо, че веселите служители на закона станали герои на деня и се помнели за дълго от пързалящите се по импровизираната водна пързалка хора.

Бащата на Хендел бил недоволен от увлечението на сина си по музиката.

Неведнъж предупреждавал младия музикант:

– Пристрастието към музиката е презряна склонност. Музиката е развлечение за благородниците. Ако посветиш живота си на разни музикални забави, съвсем скоро ще се превърнеш в тяхна играчка. Ако придобиеш почтена професия, например, като юрист то до края на дните си ще бъдеш уважаван човек, а не някакъв си палячо с флейта или цигулка в ръка.

Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:

– Мамо ти ли си?

– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.

– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.

– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.

– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.

Майката въздъхна и тръгна към антрето:

– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.

Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.

Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.

– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.

– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.

Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.

Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.

– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.

Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.

– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.

– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.

– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.

– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.

Жената я изгледа изненадано.

– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. –  Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.

– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.

В този затихващ, клюмнал свят Петров разговаряше сам със себе си. Той обичаше да си приказва сам на открито. Но ако някой го чуеше, той щеше да се засрами като любовник, заварен в тъмнината с любимата си. Само думите превръщат течащото чувство в мисъл, защото размишляващият човек разговаря. Разговорът със себе си е изкуство, а разговорът с другите забава.
— Затова човек отива при другите, за забава, както водата по склона — направи заключение Петров.
Той направи с главата си полукръг и огледа половината от видимия свят. И отново заговори, изразявайки мислите си на глас.
— Природата все пак е свързана с действие. Тези възпети хълмчета и поточета не са само полска поезия. С тях може да се поят почвата, кравите и хората. Те могат да станат доходни и така ще е по-добре. От земята и водата се хранят хората, а аз трябва да живея с тях.
После Петров започна да се уморява. Вървеше и усещаше някаква скуката вътре в себе си. Скуката следваща умората изсушаваше вътрешностите му. Триенето на тялото ставаше все по-трудно, липсваше влагата на мислената фантазия.