Валеше. Дъждът се стичаше по лицето му, но Лъчезар не забелязваше това. Беше се замислил, а на лицето му бе изписана болка.

– Винаги съм си мислил, че бракът ми ще бъде нещо изключително, – каза си той. – Родителите ми дадоха добро възпитание. Те бяха строги, но последователни и знаеха за какво, как и кога да настояват.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Лъчезар:

– Запознанството ми с Даниела бе изумително. Сбъдна се една изключителна моя мечта. Имахме еднакви интереси, стремежи и най-важното една цел. Какво по-хубаво можеше да си пожелае човек?!

Но няколко години след брака им, Даниела катастрофира. Тя получи тежка травма на главата, а това се отрази осезателно върху нея. Стана подозрителна, често забравяше накъде и за какво е тръгнала. Беше станала нетърпелива. Безцеремонно нагрубяваше и оскърбяваше съпруга си.

– Даниела бе станала същински хамелеон, – спомняше си Лъчезар за нея с болка.

Когато беше сред други хора, негативните симптоми изчезваха. Даже сестра ѝ и родителите ѝ нямаха представа колко груба и безпощадна можеше да става тя.

Даниела молеше мъжа си за помощ, а после се обръщаше към стената, все едно нищо не бе казала. Лъчезар се чувстваше самотен и често плачеше.

В офиса, където работеше, го гледаха със съжаление. Често подхвърляха зад гърба му:

– Защо се измъчва толкова?

– Той няма вина за това!

– Защо се случват толкова лоши  неща на такъв добър и порядъчен мъж.

Веднъж един от колегите му го посъветва:

– Не се измъчвай! Като те гледам сърцето ми плаче. Разведи се! Намери си друга!

Лъчезар подскочи, сякаш ток го удари:

– Никога! Аз съм дал обет. Жена ми има нужда от мен именно сега.

– Но тя едва ли осъзнава това, – отбеляза колегата му.

– Знаеш ли, – каза Лъчезар, – когато бяхме с Даниела на екскурзия в Париж в едно от подземията останали от войната прочетох текст, който силно ме разтърси.

Лъчезар се съсредоточи, за да си спомни точно, какво бе написано на влажната стена.

– Там пишеше, – започна уверено той, – „Вярвам, че има слънце, дори когато не свети. Вярвам в любовта, даже да не я чувствам. Вярвам, че има Бог, дори когато Той мълчи“.

Ако загубите любим, не ридайте, а пейте. Изпитанията и неприятностите са част от нашия живот, но те не са всичкото  ни житие.

Христос възкръсна от мъртвите и тъй като Той е жив, ние също ще живеем.

Откакто бяха дошли, Огнян постояно беше с тях. Надяваше се да ги предразположи добре към себе си, а това беше добре за хората около него.

Огнян беше широкоплещест, но имаше приветлив глас. Очите му неспокойно следяха гостите.

– Какво предпочитате заешко или яребички? – попита Огнян.

– Може би яребички, – усмихна се Хасан.

– Виното ни също е хубаво, – предложи Огнян.

– Алах ни забранява тази наслада, – заяви Исмет.

– Всички богове са милостиви, – засмя се Огнян.

– Тогава защо вашият ви изостави?

– Не Христос довежда хората до нищета и беди, а бягството от Него.

– Няма значение това, – възрази Хасан, – важни са последствията.

– Но и това не е решаващо за крайния изход, – каза Огнян.

– Какво искаш да кажеш? – попита Исмет.

– Държавното падение, не се отнася за народното съзнание и разум, – подметна Огнян.- При нас само отстъпниците и неверниците бягат от Бога.

– Да страдаш за истина, в която си убеден в наше време, е голям подвиг, – засмя се Хасан. – Хубаво е човек да страда, но всички хора са различни. Човек е устроен така, че мисли първо как себе си да запази.

Огнян избягваше да спори, но осъзнаваше, че сега не можеше да отстъпи.

– Явно не познавате нашите закони по вероучение, – меко каза Огнян, – не сте чели житията на нашите мъченици. Едни са били хвърляни на лъвовете, а други в пустинята са яли само корени заради Христос. Всички те са били душевно чисти, победители над недостойните си желания. Но не само те отиват в рая. Достойни да отидат там са всички покаяли се и потърсили спасението си при Господа. Ние християните имаме в сърцата си любов към Бога и така се доближаваме до Неговата същност. Смисълът на нашето учение е себеотрицание в името на доброто.

– Себеотричането е най-тежкия вид самоубийство, – преглътна сухо Хасан. – Ето защо то не може да бъде разрешение във видимия свят.

Огнян реши повече да не спори. В случая той реши, че най-подходящия отговор е една добре премерена усмивка и пожелание за приятна почивка.

В житието на Макарий Египетски се разказва как веднъж вървял със един от учениците си. Пътят минавал през гора. Ученикът изпреварил учителя си и изведнъж срещнал езически жрец.
– Отмести се, служителю на дявола! – извикал младежът.
Жрецът се разсърдил и с тоягата си ударил оскърбилия го. Младежът паднал. Малко по-нататък жрецът срещнал Макарий. Божият служител, неочаквайки поздрав казал:
– Бог да ви помага, скъпи братко! Нека Бог ти даде добър път!
Жрецът бил изненадан и поразен от поздрава. Той знаел, че Макарий е християнин.
– Аз съм езичник, – казал той, – защо ме наричаш брат? Освен това, преди малко ударих с тоягата си един от учениците ти. Сега ще ми пожелаеш ли добър път?
– Сега много повече ти желая добър път, защото ти вървиш по лош път, по пътя на злобата и отмъщението. А теa наричам брат, защото ние всички имаме един Творец – Господ и ние всички помежду сме братя.
Хората, които не познават Господа, често говорят и действат грубо, въздават зло за зло и хула за хула.
Те са различни, но много по-силна е силата на любовта, добротата, кротостта, смирението, търпението и грижата за ближните. Ние трябва да им покажем тази сила и Спасителят изпълни сърцата им с мир.

Нека хвърлим малко светлина върху произхода на азбуката на Кирил и Методий.

В „Пространото житие“ на Константин Кирил е споменато, че заедно с брат си той престоява в кримския град Херсон, преди да замине за хазарите.

В Крим, обетованата земя за българите, по-малкия брат открива църковни ръкописи – Псалтир и Евангелие. След различни изследвания се достигнало до извода, че тези книги са били изписани със сирийска азбука.

Именно от град Самара в Крим се появяват свещенни книги, написани на сирийски. С тях успява да се запознае Кирил. Вероятно това е писмото на сирийските монаси-християни, които трябвало да напуснат манастира в Самара, избран за място на двореца на халифа Му’тасим. Тази писменост е много близка до писмото използвяно от древните българи.

Азбуката им се е състояла от сирийски, арамейски и хуно-български рунически знаци, използвани от Кирил през IX век за да състави глаголицата.