Зимата приближаваше с бавни и равномерни крачки. Сутрините станаха много тъмни.

Децата се събуждаха много рано и когато някой светнеше лампата, ставаше толкова ярко наоколо, че те покриваха очите си с ръце.

– Когато светлината дойде, на тъмнината нищо друго не ѝ остава, освен да избяга, – казваше майка ми.

Тази сутрин към малките се приближи баба им и за да ги успокои, започна да им разказва приказка:

– Когато човекът направи грешка в градината, която Бог бе сътворил, той бе изгонен от нея. Тогава попадна в свят, който бе много тъмно място. Далеч от Бог, хората започнаха да търсят други източници, за да намерят цел, удовлетворение, забавление, … списъкът е много дълъг. Врагът зарази сърцето на човека и започна битка. Целта му бе да държи хората далеч от Бога. Той грабна живота и любовта, специалните дарове от Бог за нас, и накара човечеството да започне да празнува смъртта и страха.

Децата слушаха внимателно.

– Няма ли кой да помогне на хората? – попита малкият Ицо.

Бабата се усмихна:

– Да, Исус. Той дойде, за да направи сърцето на човека отново изправно пред Бога. Даде ни благословението на вечния живот и ни показа как любовта покрива всичко, като пожертва Себе Си за нас.

– Бабо, мен ме е страх от тъмното, – плахо се обади Мимето.

– Бог е по-велик от нашите страхове, – старицата погали внучката си. – Страхът може да ни попречи да бъдем сигурни в силата на Бог и да разчитаме на Него. Но знайте, Исус вече е спечелил битката срещу врага. Той е достатъчно силен не само да унищожи злото в сърцата ни, но и да го възстанови, за да можем да живеем свободни от страх и изпълнени с любов в Бог.

Тодор отбеляза:

– Никога досега в историята на човечеството не е имало толкова хора, които да имат много и все пак са неудовлетворени.

– Някои социолози посочват технологиите и социалните мрежи като водещ фактор за нашето постоянно нещастие, – сподели Атанас.

– Че какво общо имат технологиите и социалните мрежи, с това което изпитваме? – изненадано попита Тодор.

– Всеки може да надникне в живота на другите в реално време, – опита се да обясни Атанас.

Тодор повдигна рамене неразбиращо.

– В джоба си носим миниатюрни устройства, които ни помагат да проследим другите, – продължи обяснението си Атанас. – От снимките и видео клиповете узнаваме къде са били или местоположението им сега. И ако това, което видим в живота на останалите ни се стори по-добро, по-интересно и по-завладяващо от нашия живот, започваме да се чувстваме сякаш сме пропуснали нещо.

– Това, което виждаме, не е задължително да отразява реалността, – повдигна вежди Тодор.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Повечето хора разкриват само най-доброто за себе си, само нещата, които те искат да видим за тях. С използването на Фотошоп и изрязване, на филтри и редактиране, това което виждаме онлайн ни превръща в недоволни мърморковци.

– Нищо чудно, че сме толкова неудовлетворени, – възкликна Тодор.

– Без значение какво имаме, то не може да се сравни с това, от което се нуждаем, – изръкопляска с ръце Атанас.

Тодор само изсумтя.

– Знаеш ли, – усмихна се Атанас, – Понякога съм отивал на дадено място без неща, от които съм се нуждаел преди. Друг път съм имал повече от достатъчно. В живота има различни сезони. Имало е време, когато всичко е ставало много добре, но в други случаи нищо не ставаше по моя начин. Във всичко това съм научил една тайна ….

– Тайна?! – любопитно го изгледа Тодор.

– Нещо съвсем простичко, – загадъчно се усмихна Атанас. – Това е да съм доволен, независимо от условията. Мога да правя всичко, но не със собствена сила, а чрез Христос. С други думи казано, Исус ми дава силата да се справя с всичко, което застане на пътя ми.

– Хубаво казано, – завъртя глава Тодор.

А Атанас настървено продължи:

– Винаги ще си във война с недоволството си, докато не позволиш на Христос да се превърне във всичко, от което имаш нужда. Можеш да преследваш всичко, за което си мечтал и дори да го постигнеш. Само че отново няма да бъдеш удовлетворен. В края на краищата, пак ще се чувстваш празен ако си без Христос.

Митко бе привлечен от една голяма къпина. Бръкна между тръните, но извика от болка и бързо издърпа ръката си:

– Исках тази къпина, – каза той, – но тези тръни ми причиняват само болка. Не мога да стигна до нея.

Баща му се усмихна:

– Понякога в живота е невъзможно да избегнем болката, въпреки че прекарваме голяма част от времето си в опити да я премахнем, но известна време да ни боли си заслужава.

– Не искам да ме боли. Искам къпината.

– Без болка няма успех, – потупа го по рамото баща му.

– Няма ли друг начин? – Митко умолително погледна баща си.

– Не, – поклати отрицателно глава бащата.

Митко въздъхна тежко, повдигна рамене и каза:

– Е, щом се налага.

Бащата погледна внимателно сина си и продължи:

– Следващия път, когато изпитваш болка в живота си, независимо дали става въпрос за промяна в духовния ти растеж или възстановяване на развалени взаимоотношения, бъди смел! Не се отказвай, защото работата ти ще бъде възнаградена.

Станчо заяви дълбокомислено:

– Човекът до голяма степен е несъзнателно същество. Той прави нещо и не разбира защо го прави.

– Така си е, – съгласи се Стоян, – хората са правили жертви още в миналото. Кого ли не са убивали по милостта на боговете?!

Станчо се изпъчи и добави:
– Историята на жертвоприношенията датира от хиляди години. На кого и защо хората първоначално са направили жертвата е под въпрос. Програмата за жертва може да витае някъде в областите на неосъзнатото.

– Тогава нека направим обратното, – плесна с ръце Краси. – Не жертви, а приноси на живот.

– Как си го представяш това? – попита озадачен Станчо.

– Например, спасяваш буболечката заседнала в мрежата на паяка, – засмя се Краси.

– О, без фанатизъм, – махна с ръка Стоян.

– И все пак това е по-добре отколкото да се правят жертви, – възкликна Краси, – нека бъде дарение на живот.

Тук се обади и Филип:

– А защо не и вечен живот, който ни дава Исус Христос …

Останалите възнегодуваха:

– Тоя пак почна с неговия Бог.

Никой не искаше да слуша Филип.

Желаеха промяна, но не знаеха къде да я търсят.

Филип бе се измъчил доста този ден и гласът му звучеше уморено:

– Когато живееш в съвременния свят си бомбардиран с послания с безмилостна неотложност. „Никога повече няма да намерите тази сделка!“ „Купете днес, утре ще бъде късно!“ „Вземете сега. Офертата е до днес“. И всичко това създава тревожност и безпокойство у нас.

Той крачеше неспокойно в стаята си въпреки умората.

– Ето Стефан твърдеше, че това е неизбежна реалност в света, в който живеем. Но трябва ли да се примиряваме по този начин с „неизбежната “ си съдба? Има ли друг начин?

Баща му, който влезе в стаята чу последните думи на сина си и отговори:

– Възможно е да живеем „всред едно изкривено и извратено поколение“, без да бъдем определяни от него. Всъщност не само е възможно да се предпазим от него, но ние сме поканени да покажем на света един напълно различен начин на живот.

– Как? Какъв живот? – Филип погледна баща си с надежда.

– Живот, който е свободен от постоянна тревога. В него се усеща съвършения мир на Божието царство.

Филип бе вперил поглед в баща си и жадно поглъщаше думите му .

– Ние светим в света, отдалечавайки тъмнината наоколо. Канейки хората в светлината на Божията любов, – продължи бащата. – Ставаме живи примери за промяната, която е възможна чрез Божия благодат.

– Да, но ние често се оплакваме и спорим с другите, – тъжно се усмихна Филип.

Баща му го потупа по рамото и добави:

– Лесно е да се откажем да се оплакваме, когато сме съгласни с човека или ситуацията. Не е трудно да избегнем спора, когато виждаме света през същата призма като отсрещния или вярваме, че преценката му е справедлива и правилна, но …

– Какво може да се каже за безбройните други моменти и ситуации, когато се чувстваме онеправдани или пренебрегнати? Или когато някой се застъпва за позиции, които намираме за обидни или обезпокоителни? – попита нетърпеливо Филип.

– В такива моменти е необходима вечна перспектива, – поклати глава бащата. – Хаосът и разногласията може да изобилстват в нашето общество, но трябва да се „хванем здраво за словото на живота“, като държим очите си постоянно фокусирани върху Христос, преживявайки мира и радостта, дарени ни от Него.