Често чувам някой да казва: „Само се моля?!“ Това е все едно да кажеш на гладния:

– Аз мога само да ви нахраня.

Или на болния:

– Аз мога само да ви дам лекарство.

А на дете:

– Мога само да ти купя играчка, която много искаш за рождения ти ден.

Молитвата отваря небесните прозорци и при нас идва Божията помощ.

Яков казва: „Нямате, защото зле просите“.

А в Библията е казано: „Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение“.

Това се отнася не само за нашите желания, но и за нуждите на близките.

Често ние свеждаме молитвата си само до собствените си нужди, но с наша помощта Бог желае да измени живота и на другите хора.

Помоли се днес и за някой друг!

Не винаги можем да контролираме емоциите си, но и Бог няма да ни накара да направим нещо, което не е по силите и способностите ни. Това означава, че любовта не е чувство.

Представете си, че пред вас стои малко дете, което плаче и вие му казвате:

– Заповядвам ти да си щастливо и да спреш да плачеш.

Ти не можеш да командваш някой, как да се чувства.

Любовта е избор. Чувала съм не един и двама съпрузи да казват: „Вече не я обичам (не го обичам)“, като че ли това е извън техния контрол. Това е все едно да обичаш цветята, когато са разцъфтели, но истинската проверка на любовта е, когато е зима, когато нещата не вървят добре в живота ти.

Вие избирате да обичате независимо от това как се чувствате. Давате на другия това, от което се нуждае, а не това, което заслужава. Вие избирате да обичате, както Бог ни обича.

Любовта е нещо, което правите.

Всеки ден Бог ни предоставя възможности около нас да демонстрираме любов. Проблема е, че в по-голямата част от времето си, ние сме твърде заети.

Колко пъти сте си помислили: „Трябва да се обадя. Нужно е да насърча този човек по време на работа. Необходимо е да помогна на ближния си „, но след това сте пропуснали тази възможност, защото нещо друго е дошло на ред? Любовта използва всяка възможност, за да послужи на другите.

Любовта е ангажимент. Взаимоотношенията ни с Бога до голяма степен влияят на отношенията ни с другите хора. Ако ние се ангажираме да обичаме и да останем в любовта, ще бъдем Негови подражатели и изпълнители на Словото Му.

В древни времена живите същества обитаващи земята, нямали собствени управници. Всички се управлявали от един дух.

Един дух ръководел хората, друг обитателите на водата, а трети над дивите животни в горите и планините.

Птиците и насекомите също си имали ръководещ дух. Всеки дух си имал храм, където се събирали същества, които той управлявал.

Храмът на духа, властваш над птиците, бил високо в небето, под самите облаци. За това птиците трябвало да живеят толкова високо и им било трудно да си доставят храна. Поради това духът на птиците им разрешил един път в седмицата, да се спускат на земята за храна.

Всички птици били доволни от решението на духа. На тях им харесвало да живеят на високо, където не ги грозила опасност и само един път в седмицата те се спускали на земята за храна.
На всички птици им допаднал такъв живот, с изключение на кокошката.

Тя мислила само за това, как да получи повече храна. И била съгласна да живее дори на място, където има опасности. За това кокошката често бягала на опасните места. Духът пазел кокошката, но тя не го слушала.

Веднъж духът заминал по своите си работи, а на птиците разрешил да долетят до земята за храна, но след това бързо да се върнат в храма. Птиците изпълнили заповедта на духа и скоро се върнали от земята, само кокошката не се върнала.

Когато духът се върнал в храма, той проверил всичките ли му поданици са по местата си. Кокошката я нямало и той тръгнал да я търси на земята.

А алчната кокошка отишла толкова далече, че духът не могъл да я намери. Тогава той много се ядосал и казал:

– Въпреки, че кокошката има крила, за наказание поради нейната алчност, нека тя да не може да лети толкова далеко, колкото другите птици и нека живее на земята.

От тогава кокошката не може да се изкачи на небето и останала да живее на земята.

Седях на склона на планината и гледах шествието на бурята, която се разрази в долината. Небето се покри с мъгла и земята се разтресе от гръмотевици.

Прекрасният пейзаж, който се разкриваше пред мен, внезапно се измени и цялата красота, изглеждаше сякаш за винаги загубена.

Но бурята се скри за пределите на долината. И ако бях останала на същото място до другия ден и попитах:

– Къде е страшната буря с мъглата?

От зелената трева щях да чуя отговор:

– Частица от тази буря се съхранява в мен.

Полските цветя биха казали:

– И в нас е скрита част от тази буря.

Плодове, растения и всичко, никнещо от земята, ще повтори:

– Част от тази буря е пуснала корени в нас.

Молили сте някога Господа, във вас да се отрази образа Му? Копнеете ли във вас да се умножи плода на Духа? Молили сте се за нежност, кротост и любов?

Тогава не се страхувайте от вихъра, който бушува във вашия живот в даден момент. Този ураган носи със себе си благословения и в бъдеще ви очаква богата реколта от духовен плод.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?