Снегът се стелеше и покриваше всичко с бялата си перелина. По това време нямаше много желаещи да посетят Художествената галерия в центъра на града.

За радост на Стоян и Нина това спомогна да се насладят на тишината и спокойствието в залите, където бяха изложени шедьоврите на едни от най-известните майстори на четката.

– Забележи, във всяка картина има определена светлина и ясно изразени сенки, – отбеляза Стоян.

– С играта на светлината и сянката художникът подчертава някои характеристики на това, което изобразява, – подчерта Нина. – Така с помощта на техния контраст и хармония живописците разкриват красотата на изображението.

– Колко прилича това на щастливия живот, който не се състои само от светли линии – възкликна Стоян, -. Красотата му се изявява в съчетанието на радостта и мъката.

– Страданията и гоненията могат да бъдат истинско благословение,- изтъкна Нина, – ако служат като мрачен фон на излъчващия се християнският живот.

– Най-големите композитори и музиканти винаги са знаели как да превърнат тъгата в музика, – допълни Стоян.

– Интересното е, че един сляп човек с вяра може да види много повече от хора, които имат отлично зрение, – поклати глава Нина.

– Спомням си за една сляпа жена, която бе написала великолепни химни, – каза Стоян. – Нейните песни вдъхновяваха всяко сърце.

– Представяш ли си как са се чувствали Павел и Сила в затвора на Филипи? – попита Нина. – Мрачна килия, пъплещи плъхове готови за си ръфнат от предоставената им плячка. Не могат да се помръднат. Краката им оковани в клади, белезите от бичовете върху гърбовете им създават допълнително страдание, а те пеят…

– Да, но това е помогнало на тъмничарят и цялото му семейство да приемат Исус Христос за свой Господ и Спасител.

Не отхвърляй тъмните линии, които Бог внася в картината на твоя живот. Той ги използва, за да направи чрез тях шедьовър.

Есента погали листата на дърветата и те загубиха зелената си премяна, но не и очарованието си, защото жълтото, червеното и кафявото подчертаваха удивително изящната им грациозност.

Вратата се отвори и Минка с тиха плавна стъпка влезе в стаята. Тя се отърка о крака на масата и се почеса по челото. На това място котката имаше рана.

Нина, нейната стопанка, реши да намаже раната със зелената течност, която използваше при такива случаи.

Капна леко на раненото място, но това не се хареса на котката. Животното се отърси, завъртя глава и цялата течност се изля върху него, ръцете на Нина и всичко наоколо.

Нина успя да се почисти и да изтрие опръсканите предмети, но Минка остана зелена.

Малко след това дойде съседът Трифон, който започна да се оплаква:

– Излъгаха ме и не ми платиха, а се бяхме уговорили….

Личеше, че е фиркан до козирката, защото леко заваляше, но това му бе постоянното състояние. Във входа често го засичаха, като се прибира отнякъде, да надига от време на време бутилка с поредното спиртно питие.

– Всичко ще се оправи, – опитваше да го успокои Нина, – не се притеснявай!

Съседът обърна глава и забеляза зелената котка, помълча за секунда и смотолеви:

– На улицата е много студено.

След което се обърна и бързо се изниза през вратата.

Мина известно време и Нина срещна жената на Трифон, която веднага я попита:

– Какво сте му направили? След като се върна последния път от вас, изглеждаше някак странен, но интересното е, че вече втора седмица не пие …

– Изглежда му се привиждат зелени котки, – засмя се Нина.

Жената я погледна изненадано, но тъй като не попита за какви зелени котки става въпрос, двете се разделиха и всяка тръгна, за където се бе запътила.

На Иван му бе много тежко на душата. Имаше десетгодишен син Тони, на когото бяха поставили тежка диагноза още от раждането му.

Момчето имаше множество нарушения, както от психически, така и от физически характер. Хранеше се през тръбичка. Не ходеше, не говореше и лошо виждаше.

Това бе второто дете на Иван. Той имаше по-голяма дъщеря Даря на 12 години.

Тони бе даден в дом за отглеждане на такива деца още от раждането си, защото майка му бе заявила:

– Не мога нито морално, нито физически да се справя с дете, което има такава тежка инвалидност.

Тя казваше на Иван:

– Ние имаме дъщеря, по-добре мисли за нея. А Тони можем да го вземем по всяко време. Може да ти звучи цинично, но за дъщеря ни има бъдеще, за разлика от сина ни.

Какво можеше да направи Иван? Жена му Вероника беше перфекционистка. За нея диагнозата на Тони бе удар.

Когато по телевизията даваха някое щастливо семейство, Вероника казваше:

– Виж колко са радостни. Те нямат дете в инвалидна количка, с протези, сляпо или някакъв друг недъг.

Нейният шаблон за „идеално семейство“ бе всички да бъдат здрави и щастливи. Тя трудно можеше да си представи щастливо семейство с дете, което е различно от другите деца. Дете, което нямаше да порасне.

Родителите на Иван и Вероника казаха:

– Правилно сте постъпили.

От тяхна страна нямаше спленичене или осъждение. Бяха се примирили със станалото.

Вероника не посещаваше сина си, беше ѝ много тежко да го види. Даря знаеше, че има брат, но изобщо не говореше за това, а и нямаше желание да го види.

Иван посещаваше сина си два пъти в месеца. Съвестта му го гризеше.

– Какво да правя с Тони? – питаше се Иван. – Нищо не го радва, от нищо не се интересува, дори не държи играчките си.

Иван просто идваше и разкарваше сина си на територията на интерната. Возеше го в количка или го носеше на ръце.

Липсваше му синът и за това Иван започна по-често да го посещава. Вероника уважаваше решението на съпруга си, но веднъж му каза:

– Не му говори за мен.

Един ден Иван предложи:

– Да купим на Тони нови дрехи. Иска ми се да го видя в нещо новичко.

Вероника взе присърце нещата и много внимателно подбра дрехите, дори ги опакова красиво, но не пожела да отиде при сина си.

– Тежко ѝ е, – каза си Иван. – Може би се нуждае от повече време.

Иван виждаше, че за Тони в дома се грижеха добре. Детето винаги бе чисто и нахранено. Там Тони се чувстваше добре и бе спокоен.

Въпреки болката Иван си казваше:

– Ако го приберем в къщи, ние не знаем дори как правилно да го храним.

Тони познаваше баща си по гласа, усмихваше му се и закриваше лицето си с длани.

Хората, които се грижеха за детето казваха на Иван:

– Той се усмихва само на вас.

Иван знае, че синът му няма да живее дълго, но ….

Ситуацията в родилното отделение на медицинския център бе екстремна. Решаваше се животът на едно още неродено дете.

След направените изследвания докторът бе казал на Здравка:

– Плодът има рядко усложнение – чревна торзия. Вероятно ще се стигне до запушване на кръвоносните съдове и чревна гангрена.

– А това може ли да стане причина за смъртта на детето ми? – попита разтревожена Здравка.

– Да, – кимна с глава лекарят. – Като имам предвид сложността на ситуацията, предлагам да прекратим бременността ви.

– Не убивайте детето ми, – с болка изстена Здравка. – Моля ви, спасете го! Дълго време не можех да забременея ……. после няколко години не можех да задържа плода….. Моля ви!

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя прегърна големия си корем и заплака.

За да спасят детето бяха повикани специалисти в клиниката. На съвещанието лекарите бяха единодушни:

– Цялата работа ще премине на два етапа, – каза главният лекар.

А единият от специалистите уточни:

– Раждането ще се извърши на 32-та седмица от бременността с цезарово сечение, а след това на детето ще се направи хирургична операция.

В уреченото време, всички от медицинския екип бяха напрегнати. Готвеха да дадат всичко от себе си, за да зарадват една млада жена.

За радост на всички раждането и операцията премина благополучно. Нямаше никакви усложнения. Малката Даря бе преместена в отделението за недоносени бебета.

След няколко дена, тъй като нямаше никакви проблеми, Здравка и Даря бяха изписани от болницата.

Мартин бе малко любознателно момче. Едва бе проходил и проговорил, тръгна да проучва всичко около себе си.

Един ден бе излязъл на разходка с майка си и леля си Ана. Двете жени го бяха оставили да тича напред, но внимателно го наблюдаваха да не падне, да не се удари или да потъне незнайно къде.

Изведнъж Мартин се затича към майка си. Той стискайки нещо в ръката си и силно крещеше:

– Мамо, намерих боровинки! Намерих боровинки!

Майка му и Ана се спогледаха притеснено.

– В района няма боровинки, – смутено каза майката на Мартин.

– Но има диви зайци, – загатна леко Ана. – Навярно тези „боровинки“ са останали след тях.

Осъзнавайки ситуацията, двете жени извикаха в един глас:

– Не ги яж! Това не са боровинки.

Мартин се стъписа и уплашено погледна майка си:

– Как не са боровинки? Виж чернички са ….. много големи са. Татковите бяха ей такива…..

И малчугана почти прибра ръцете си една до друга, за да изобрази, колко дребни са били.

– Ние живеем в свят, където нещата не винаги изглеждат такива каквито са, – започна да обяснява леля Ана, като разроши перчема на Мартин. – Откриваме нещо, което ни прилича на много познато, което сме виждали преди, но това не е то.

– Марти, не забеляза ли, че тези боровинки са малко странни? – попита майката му.

– Тогава какво са? – Мартин гледаше изумен големите черни топчета в ръката си.

– Това е останало от дивите зайци, които живеят в тази гора, – леля Ана се помъчи да помогне на Мартин да разбере грешката си.

– Мамо, какво е това, щом не са боровинки? – Мартин впери недоумяващо очи в майка си.

Явно той не бе схванал намека на леля си Ана.

– Това е подобно на това, което ти оставяш в кукото, – усмихна се майката.

– Зайчетата са го ……, – едва доловимо прошепна малчугана.

Мартин трепна и бързо изхвърли топчетата от ръката си, след което извади носната кърпичка от джоба на панталоните си и започна старателно да си бърше ръцете.

– Голям чистник е, – засмя се Ана.

Добре, че бяха близо до един горски извор, в противен случай не се знаеше какво щеше прави нашия герой.

Така се случва и с нас. Вглеждаме се в хората и ситуациите, но гледаме на нещата отгоре-отгоре и забелязваме само това, което виждат очите ни. Понякога се налага малко да разровим повърхността, за да разберем какво всъщност се случва.

Само с Божията помощ можем да открием „истински неща“, които всъщност се преправят на такива, а не са.