Дойде Стоян при съседа си и взе да се оплаква:

– Знаеш каква е работата ми. Не мога да отгледам повече от едно дете, а жена ми иска повече деца. Ако имам повече, ще ги храня, но живота им ще бъде беден. Какво да правя?

Христо се почеса по главата, усмихна се и му разказа следната приказка:

– Живееха някога двама съседи. И двамата се занимаваха с растениевъдство. Единият искаше да отгледа най-високото дърво, а другият да събере голяма колекция от цветя.

– Успяха ли? – нетърпеливо попита Стоян.

– Да. Първата висока секвоя оглеждаше цялата околност, но полянката с много цветя, насекоми, пеперуди и птици привличаше много деца. И двамата съседи бяха много доволни от постиженията си.

– Е, не е толкова лошо, човек да посади високо дърво, то все пак е едно, но…. – Стоян се опита да защити работата на първия растениевъд.

– Повечето от децата се страхуват от високото и не се качваха на дървото, за това предпочитаха полянката, – усмихна се Христо.

– Добре де, защо ми разказа тази приказка? – вдигна учудено вежди Стоян.

– И двамата съседи направиха една и съща грешка. Те подхранваха гордостта си, но не обичаха природата …

– Как така, нали са растениевъди? – прекъсна го Стоян.

– Те я преработваха според желанията си, с цел да угодят само на себе си. Затова се довери на природата си и не бъди егоист.

На вън бе горещо, но Захари и Стоян седяха на хладно в селската кръчма. Захари надигна чашата пред него и поглеждаше към кръчмаря за още.

Изведнъж тупна с ръка по масата и запелтечи, езикът му трудно се обръщаше в устата му:

– Не мога да преодо .. о .. лея тази зависимост…… С жената се каара .. ме за това пиене, ама на …. Трябва да изпия и това питие.

– Ти слушаш врага на душите ни, – намръщи се Стоян. – Той е баща на лъжата, а ти му вярваш.

– Искаш да кажеш, че няма никаква стойност, – изрепчи се Захари. – Нямам власт на емоциите, гнева и пиенето?

– Виж, – спокойно каза Стоян, – дяволът ти насажда мисли и те влачи към чашката, но ти трябва да имаш последната дума.

– Какво? Не мога да контролирам мислите си? И как според теб реагирам на предложенията на рогатия?

– Съгласяваш се с него …..

– Глуп…… сти! – изръмжа Захари.

– Разбери, – Стоян се опита да го укроти, – дяволът влиза в мислите ти и те влачи към погибел.

– Кво да прая …. според теб? – Захари предизвикателно изгледа приятеля си.

– Избавлението е само едно. Трябва да вземеш в плен тези мисли, – посъветва го Стоян.

Захари махна вяло с ръка, положи главата си на масата и захърка.

Дико бе изпратен в командировка далече от дома. Това не се случваше за първи път, но този път той преживя нещо, което го промени.

След съвещанията в голямата зала, Дико бе поканен в един дом за вечеря. Тъй като нямаше къде да отиде, освен в хотела, където бе наета стая за него, той се съгласи.

Дико не бе единственият гост тази вечер в този дом.

Той забеляза , че гостите обслужваше една възрастна жена, на около седемдесет и пет години.

Лицето ѝ бе набраздено от дълбоки бръчки, които свидетелствуваха за труден живот.

Дико се вгледа по-внимателно в нея и разбра, че тази жена бе силна духом. Очевидно бе, че е минала през много трудности, но те не бяха я сломили.

Очите ѝ излъчваха светлина. Когато сервираше храната на масата се забелязваше с какво голямо удоволствие го правеше.

Доброжелателната усмивка не слизаше от лицето ѝ.

– Коя е тази жена? – попита Дико. – От нея се излъчва невероятна вътрешна красота.

– Това е моята жена, – отговори щастливият домакин.

Когато усети смущението на госта си, щастливият съпруг сподели:

– Несправедливо бях обвинен и вкаран в затвора за дванадесет години. Тежкото бреме за отглеждането на осемте ни деца легна на плещите на жена ми. Но тя бе силна жена и издържа всичко…..

Жените, които притежават такива качества, са достойни за хвала и уважение.

Те са достатъчно силни, за да не дават воля на гнева си, ако с тях постъпят несправедливо. Такива винаги действат като миротворци в конфликтни ситуации.

Животът често ни поднася неприятни изненади. Понякога ни се иска да се откажем, да се ядосаме, да се разстроим.

Способността да се контролирате, да не се дразните, да запазите спокойствие във всяка ситуация, показва вашата духовна зрялост.

А такава жена, която въпреки всичко това остава силна, непреклонна, решителна и знае как да запази мира в дома си, няма цена.

Матьо в чудо се видя. Жена му се кара, после плаче. По някое време вземе с нещо да го замерва. Ту него гони, ту тя си тръгва от къщи. Пълна лудница.

Първоначално му бе мъчно и се опитваше да я успокои, но после вдигна ръце и престана да ѝ обръща внимание.

Един ден Матьо се зачете във вестника:

„Жената крепи дома. За това трябва да се пази здравето ѝ. Понякога се случва тя да избухне в плач, да се нервира, да пищи и удря, с каквото намери и други подобни сцени…“

– Брей, също като моята. Сякаш е бил в къщи и е видял какво върши.

Матьо продължи да чете:

„Тя никога не е доволна, ридае, , неукротима и неутешима е. Постоянно занимава другите със себе си, непрекъснато говори. Може да прибегне и до самоубийство …“

– А, не, тая няма да я бъде. Ще ѝ дам да прочете това. Защо да се съсипва така.

„….. Липсва им любов. Не само физическа, но и душевна….“

– Щом няма любов, – Матьо въздъхна дълбоко, – за жените това може да е много важно. Като се замисля, какво има тя в живота си? Деца. А като пораснат , нищо не остава. Празно. Може би това я мъчи.

„Особено влезе ли в климактериума, нещата се влошават още повече….. Потърсете лекарска помощ …. заведете я на минерални бани …“

– Е, ако е за едни бани, лесна работа. Само да не ми се убие жената. Иначе какво ще правя без нея?

Дора и Лозан бяха младо семейство. Преди две години им се бе родила дъщеря. Нарекоха я Мила. Двамата бяха много трудолюбиви и се грижеха всеотдайно за детето си.

Един ден една възрастна жена от квартала, ги покани в дома си да живеят при нея, като осигури работа на Дора.

Младата жена трябваше да се грижи за домакинството в големия и просторен дом, където Сара живееше сама. Годините ѝ не бяха малко. Бе погребала мъжа си и децата си, а сега самотата я гнетеше.

Лозан бе много зает в работата си. Много сили изразходваше в нея.

Поканата на Сара бе приета с радост, защото подслона, който им се осигуряваше бе безплатен. Старата жена и младото семейство си паснаха идеално. Едни други си помагаха и бяха щастливи.

Едно нещо натъжаваше Сара. Тя бе често свидетел на една и съща сцена.

Малката Мила щом видеше баща си, веднага изприпкваше при него, прегръщаше го и го молеше да ѝ почете.

Обикновено това се случваше вечер, когато Лозан се връщаше късно. Той бе капнал и изтощен. Тогава не грубо, а внимателно се обръщаше към дъщеря си:

– Татко е уморен. Ще ти почета някой друг ден.

Момиченцето се сконфузваше и натъжаваше, защото този ден все не идваше.

Една сутрин преди Лозан да излезе на работа, Сара го попита:

– Спомняш ли си кой бе първият подарък на Рождество?

Лозан се замисли. Щеше да каже „злато“, въпреки че не беше много сигурен.

– Не бързай да ми отговаряш, – посъветва го Сара, – просто си помисли.

Той, както винаги тичаше към работата си, младият мъж не се замисли много.

Идваше Рождество. И всички в голямата къща се канеха славно да Го отпразнуват.

Но …. Сара гаснеше. Тежка болест я бе покосила. Тя се държеше и не даваше повод на околните да разберат, какво се случва с нея.

Един късен следобед на възрастната жена и стана лошо и се наложи да викат лекар. Дора много се уплаши. Двамата със съпруга ѝ много се бяха привързали към Сара.

Когато Лозан се прибра и научи тъжната вест, веднага се качи горе при възрастната жена.

Тя едва говореше и не можеше да се движи. Лозан я погали по ръката. Сара с голямо усили успя да му каже:

– Първият подаръ …

И тогава той разбра. Първият подарък на Рождество бе любовта.

Защото Бог толкова обичаше Своите деца, че изпрати Сина Си, за да можем всички един ден да се върнем в бащиния си дом.

След като Лозан излезе от стаята на Сара, веднага отиде в детската, където спеше неговото малко ангелче Мила. Очите му се насълзиха.

– Моето скъпоценно дете. Какъв глупак съм бил, когато замених невероятното му детство, с бумащини и каталози. Мила няма да остане вечно дете, за да ме чака да ѝ обърна внимание. Един ден, когато порасне, аз ще имам ли спомен от детския ѝ смях или тайните, които ми е споделила, ако не съм бил до нея?

Лозан бе убеден, че работи за бъдещето на детето си, но се бе лишил от настоящето му.

– Никога по-рано не съм мислил, какво ме очаква като баща, – тъжно отбеляза Лозан.

Колкото и грижовен да бе, Мила ще порасне и ще я завърти собственият ѝ живот. Но днес тя бе негова и никой не можеше да му я отнеме.

– Колко мъдра е Сара, – каза си Лозан. – Тя познаваше болката на Отца, Който изпрати Сина Си в онази нощ, като знаеше какъв път Го очаква.

Сара бе необикновена жена. Тя знаеше, че стремежа към светския успех е безполезно разменяне на диаманти с ненужни никому камъни.

– Благодаря Ти, Господи, че чрез Сара Ти ми помогна да разбера нещо много важно. Най-добрия подарък за това Рождество е детството на дъщеря ми.