Този синдромът представлява несподелената любов, граничеща с психични заболявания.

Терминът е кръстен на дъщерята на известния френски писател Виктор Юго Адел Юго.  Въпреки естествената си красота, доброто възпитание и образование, тя е увековечила името си в историята с трагична и несподелена любов. Адел приключва живота си в психиатрична болница, от където до края на дните си пише писма на своя избраник, независимо от факта, че той е женен за друга.

Сега синдромът на Адел засяга повече жени, отколкото мъже и това се дължи на факта, че жените са по-чувствителни и емоционални.

Как се решава проблема?

Трябва да се осъзнае, че неудовлетвореността от живота, липсата на емоции и изживявания, създава духовния глад за любовта, а това поражда свят на фантазията, който в действителност не съществува. Вие не може да се страхувате от загубата на това, което не съществува.

Опитайте се да си намерите интересно хоби. Не стойте между четири стени и не страдайте. Запознайте се с нови хора, прекарайте време в по-шумни компании.

Това ще ви помогне да се отвлечете от обекта на желанията си и дори да си намерите истинска взаимна любов. Навярно до сега не сте имали истински отношения, затова с фанатизъм се стремите към любимия си в измисления си свят.

Ако вашият избраник ви отговори със взаимност, изведнъж неочаквано вие губите интерес към него.

Разберете това е болест и от нея трябва да се освободите. Ако не успеете сами да се отървете, обърнете се към специалист, съществуват множество методики за освобождаване от синдрома на Адел.

Любовта е прекрасно чувство, но само когато е взаимна. Тогава тя носи радост и щастие.
Не се разболявайте, а живейте в реалния свят.

Дойдоха в селото военни и арестуваха свещеника. Откараха го с каруца. След него тичаше жена му с децата му. Тя плачеше и викаше високо.

Изведнъж жената падна на земята в прахта и се разрида. Децата я наобиколиха, те също плачеха и я молеха:

– Мамо, хайде да се прибираме в къщи, там ще се помолим за татко.

Явно молитвата на децата не помогна, защото в селото се разнесе слух, че свещеникът е разстрелян.

На църквата бе сложен голям катинар.

А след това председателят на селсъвета предложи:

– Хайде от храма да направим клуб. Така необразованите народни маси ще се просвещават с култура.

Той събра хората пред църквата и каза:

– От всички изкуства, най-важно е киното. Църковната сграда е подходяща за такъв род дейност. По-рано тук е действал религиозен опиум, а сега тук ще въртим кино. Но за да стане тази сграда кино, някой трябва да свали кръста от купола. Този символ до сега е заробвал само народа. Който го снеме, ние за такава съзнателна дейност ще му пишем десет трудодни или ще го поощрим по някакъв друг начин.

Всички бяха изненадани от глупостта на председателя на Управителния съвет. Кой нормален човек ще се качи, за да снеме кръста?

Но се намери един, отчаян индивид между всичките. Генко Завързака, известен в селото пияница, вечно псуващ всеки и всичко, а най-вече пакостник и злосторник.

– Казвам ви, – провикна се Генко, – нито от Бога, нито от дявола се боя. Аз обичам киното, защо да не го гледам в храма? А и десет трудодни добре ще ми дойдат.

Генко се покачи на купола. Когато започна да дърпа кръста, …. хората не разбраха какво точно се случи, но Генко полетя надолу към земята.

Така силно се удари, че всички очакваха да е умрял, но бе останал жив. Нарани си гръбнака и до края на живота си не можеше да движи краката си.

– Някой от купола ме бутна, – казваше Генко на хората след това.

– Кой ще те бутне, – казваха му хората, – освен теб горе нямаше никой.

Хората смятаха, че ангел го е бутнал, но си мълчаха.

Дълго лежа Генко, плака и моли прошка от Бога. Когато отвориха отново църквата, той много се зарадва и молеше хората да го носят на всяко богослужение.

Един ден Генко каза на съселяните си:

– Добри хора, Господ ми прости греховете и аз повече няма да боледувам.

Същата вечер спряха болките му и той умря.

Докараха жена за операция. Доктор Петров обикаляше отделението и отиде в стаята на тази жена. До леглото ѝ седеше дъщеря ѝ.

Двете започнаха да задават различни въпроси на доктора.

– Докторе, кога ще бъде операцията?

– В други ден, – отговори докторът.

– Докторе, ние гледахме хороскопа и видяхме, че звездите са разположени, така че операцията трябва да се направи утре, когато е най-удачния ден за майка ми.

– А вие моя хороскоп гледахте ли? – попита Петров.

– Не, – отговориха смутено жените. – Но защо е нужно да го гледаме?

– Работата е там, че тази вечер съм на рожден ден на приятел. Разбира се , аз мога да направя операцията утре, но ръцете ми ще треперят.

Изглежда звездите някак бързо се пренаредиха, защото жената веднага се съгласи да бъде оперирана в други ден.

Наближаваше празник. Семейство Трифонови очакваха дете.

В навечерието на празника Мая получи родилни болки. Теодор бъзо я закара до болницата.

Всичко вървеше нормално. Започнаха спазмите, които Мая търпеливо издържаше.

Изведнъж лекарите се стъписъха.

– Нещо се обърка, – промърмори един от тях.

Теодор усети, че нещо не е наред. Скоро той чу ужасяващият писък на апарата. Сърцето на жена му престана да бие.

Теодор безпомощно наблюдаваше как неговата любима жена пребледнява и постенно губи живота си. След 4 минути лекарите решиха, че Мая е мъртва.

Всяка секунда забавяне костваше живота на детето. Докторът с болка обясни положението на Теодор:

– Жена ви е мъртва, за да спасим детето трябва да направим цезарово сечение.

В залата се чуваше бръмченето на апаратурата, виковете на лекарите и медицинските сестри, но Теодор нищо не чуваше. Той бе още в шок.

Отсъстващият поглед на Теодор не се откъсна от тялото на жена му. Той наблюдаваше как лекарите разпарат корема ѝ, за да спасят живота на малкия.

Детето бе извадено от утробата на майката, но викът на новороденото не се чу. Лекарят постави мъртвото дете в ръцете на Теодор.

И стана нещо неочаквано. Малкото почна бавано да диша, а след това започна да вика. То беше живо. Случилото се може да се нарече чудо…..

Когато покриха тялото на Мая, един от лекарите чу удар на сърцето ѝ. Той бе слаб, но стабилен…

Скоро Мая отново отвори очи.

Никой не можеше да обясни какво точно се е случило, но на Теодор не му бяханужни никакви хипотези.

С радостни сълзи, той показа на Мая новороденият им син, който здраво бе заспал, без да се интересува от това, че едва не умря……

Възрастните хора преживяват много трудно и това не е само заради малките им пенсии. Често са подложени на тормоз от свои и напълно непознати.

Бай Наско имаше две дъщери, но те се бяха задомили надалече в големите градове на страната. Често го навестяваха. Но колкото и да го викаха, да поживее при тях, той все казваше:

– Тук съм се родил и тук ще умра. Ако искам да вида големия град, ще се кача на автобуса, ще ида в града, ще напазарувам, ще видя други хора и ще се прибера в къщи.

Той не стоеше на едно място, все шеташе, поправяше нещо, натъкмяваше, приспособяваше.

Разговаряше с комшиите и с хората, които срещаше в селото. Обменяше информация с тях и сам я разнасяше в селото неволно.

– Знаеш ли какво се е случило с Кирил часовникаря тази нощ? – попита го Крум.

– Какво е станало? – попита бай Наско. – Пред тях видях линейка.

– Някакви младоци го нападнали нощес, – тъжно поклати глава Крум.

– Пак ли циганите, – разтревожено попита бай Наско.

– Какви ти цигани, един от тях е бил синът на бившия кмет.

– И какво са искали от Кирил? – попита Бай Наско.

– Пари, – махна с ръка Крум. – пребили него и жена му. Цялото ми лице е било в кръв.

– От къде са били сигурни, че има пари? – попита бай Наско.

– Ами давал на заеми, помагал на този,  на онзи и го надушили, – обади се Начко.

– Колко са му взели? – попита Дако, който прибираше овцете си.

– Шест хиляди и някакви златни и сребърни накити, – каза Крум.

– Хванали ли са ги? – попита бай Наско.

– Хванали са ги, защото един от тях е бил много умен и се е обадил по телефона си и по това са ги хванали. Но няма да ги държат много, – каза Крум.

– Нали са покровителствани от някой, други са чеда на шефове, бързо ще ги отърват, нали бащите им ще платят, – каза Начко.

– А кой ще плати и върне здравето на Кирил? – попита Дако.

– Дори и да го повъзтановят, след такъв бой, ще бъде половин човек, – въздъхна бай Наско.

– Няма радост  в старините ни…., – тъжно заключи Начко.