Една от скоро повярвала в Бога жена говореше, че в живота си човек не трябва да слуша дявола:

– По-рано аз не разбирах, че Господ ми е простил всичките минали грехове. И когато дяволът ми напомня за моето минало, аз много се разстройвах. По-късно разбрах, че дяволът е лъжец и му забраних в името на Исус Христос да пристъпва към мен ….

Тук свърши словесният ѝ запас от християнски думи и тя добави за по-голяма яснота:

– Разкарай се, му казах накратко …..

Иван Иванов беше уважаван лекар в околността. Днес деня бе по-спокоен. На гости му дойде негов стар приятел. Пиха чай и си спомниха младостта.

– Как се отнасяш към идеята за живот след смъртта? – попита го приятелят му.

Рационалист до мозъка на костите си Иванов отговори:

– Всичко това са глупости.

Приятелят му още веднъж се върна на тази тема в разговора им, но Иванов остана непреклонен:

– Нямам време за празни приказки.

Последва врява. Приятелят изруга и като попарен изскочи от кабинета на Иванов. Бързо слезе по стълбите, с треперещи ръце облече палтото си и се втурна към изхода.

Иван Иванов стана мрачен и побледня като платно. Хвана се за главата:

– Какво направих? Този човек може тази нощ да посегне на себе си. Какъв глупак съм, съвсем забравих, че скоро почина жена му. Човекът търсеше утешение. Та нали ако съществува задгробен живот, той ще се види с жена си, когато дойде и неговия час да си отиде от тази земя. Как не се усетих? …. Обърках отново нещата…

В последно време все по-често се повдига въпросът за кърменето на обществени места. Понякога стават скандали по повод на това. Майките ги ругаят и изгонват заедно с бебетата им.

За щастие този процес не предизвиква у всички отвращение. Примерите за добро отношение към кърмещите майки не са редки.

Кунка бе млада майка. Днес за първи път тя отиде в кафенето на ъгъла близо до дома ѝ с осем месечния си син Дани, за да се нахрани.

Келнерката бързо ѝ поднесе закуската и чашата с горещ шоколад. Кунка придърпа чинията към себе си и посегна към храната, но малкият Дани се разплака.

Той също бе гладен. За да го успокой, майка му започна да го кърми.

Няколко минути по-късно при Кунка дойде възрастна жена. Младата майка се уплаши.

„Сега ще ми направи забележка, – помисли си Кунка, – навярно ще поиска да скрия гърдата си“.

Но вместо това жената ѝ се усмихна любезно и каза:

– Вие сте много добра майка! Не бих позволила вашата закуска да изстине. Позволете ми да нарежа храна ви, така че и вие да можете да похапнете.

Тази фраза накара посетителите да ахнат.

А Кунка беше толкова трогната, че не можа да задържи сълзите си.

„Това е най-прекрасната жена от всичките, които познавам или съм срещала до сега, – помисли си младата майка“.

Това бе изблик на радост в момент, в който младата жена очакваше упрек и лошо отношение, а в замяна на това тя получи любов и разбиране.

Мери и Тони живееха заедно с двегодишната си дъщеричка София в предградията на столицата. Скоро семейството се допълни с още един член добермана Чери.

От кучето се бяха отказали предишните му собственици. Когато Мери и Тони го видяха в приюта за животни веднага го харесаха.

– Виж какъв красавец е, – каза Мери въодушевено.

– Да, – засмя се Тони, като го почеса зад ушите, – изглежда добродушен.

Без колебание го прибраха в дома си.

Чери бързо се сприятели със София и двамата заедно играеха на двора.

Но един ден кучето изръмжа и се озъби. Хвана малкото момиченце за памперса и го повлече по пътеката.

Мери уплашено се хвърли към кучето:

– Чери, пусни детето ми, … чуваш ли веднага …. долу….

Но изведнъж Мери се стъписа. Там, където играеше до скоро София пълзеше отровна змия.
В последния момент храброто куче успя да спаси малката си стопанка, но змията го захапа.

София не бе пострадала, но Чери бе ухапан.

Мери веднага звънна на ветеринара:

– Змия …..спаси детето, но кучето …. ухапа, – започна объркано да обяснява тя.

Ветеринарът не за първи път се сблъскваше с подобни случаи, за това разбра какво каза обърканата жена, след което попита:

– Къде живеете?

– Улицата до реката, в розовата къща до моста, – вече по-спокойно обясни Мери.

– Не се притеснявайте се, идвам веднага, – опита се да даде надежда на уплашената Мери.

Ветеринарът грабна чантата и тръгна веднага. Когато пристигна, веднага инжектира на добермана противоотрова.

След няколко минути кучето се оживи, то изглеждаше вече добре.

– Той е герой, – засмя се ветеринара, като потупа кучето по гърба.

– Да, невероятен е, – засмя се и Мери, – кой знае какво щеше да се случи със Софи, ако не беше той. А аз първоначално си помислих, че иска да нарани детето ми ….

За щастие и двамата София и кучето останаха живи и здрави….

Евгени беше известен вече писател. Той пристигна в града и смяташе да започне новата си книга.
Но нещо му прилоша, изгуби съзнание, а когато дойде на себе си не знаеше кой е и къде е.

В този нещастен ден Игнат минаваше по улицата, както обикновено и видя бездомен човек. Дрехите му бяха скъсани, а на краката си нямаше обувки.

Времето бе много студено и Игнат се съжали над човека, съвестно му бе да го остави на студа, а скоро щеше да дойде нощта, когато температурите се понижаваха още повече.

Той го подхвана под мишниците и го заведе в дома си.

– Как се казваш? – попита го Игнат.

Мъжът вдигна рамене, което много изненада младежа.

– Как попаднахте на улицата, в това студено време?

Мъжът отново вдигна рамене.

Игнат усети, че тук има нещо друго, което му се изплъзваше, но за това реши да мисли по-късно.
Той даде на мъжа дрехи и му предложи храна. Бездомникът се нахвърли към нея и започна да поглъща големи залъци хляб, натопени в яденето.

След това Игнат му зададе още няколко въпроса, но отговор не получи.

– Явно този човек е получил инсулт, като дядо Димо на село и за това нищо не помни, – мислеше си Игнат. – Трябва да му помогна, да намери близките си и тогава може би ще си спомни.

Игнат седна пред компютъра си, помести снимка на бездомника в една от социалните мрежи и разказа как го е намерил.

Хората се отзоваха бързо и пишеха на младежа:

„Какво можем да направим за него?“

„Абсолютно нищо ли не помни, поне името си?“

„Дали има близки?“

Въпроси , предположени и догадки непрекъснато се въртяха из чата.

Изведнъж се появи съобщение, което бе по-различно от тези, които до сега бяха писали.

„Много ми прилича на Евгени Храмов. Ако наистина е той, би трябвало да сте чели поне една негова книга. Доста интересно пише.“

Това съобщение раздвижи още повече нещата. Някои предложиха да се обадят на жена му или децата му, ако има такива.

И наистина се обадиха в дома му. Отговори им притеснен женски глас:

– Евгени замина за град К. , да пише поредната си книга , но не се е обаждал, а и в хотела го няма….. От два дена се мъча да се свържа с него…

– А по мобилният му телефон не звъняхте ли?

– Той е против такава техника и няма мобилен, говори само по обикновен телефон, – обясни жената.

Тогава ѝ разказаха за дебатите в Интернет относно един премръзнал човек на улицата. Жената веднага пожела да види снимката.

Когато включи компютъра си и видя бездомника, извика:

– Евгени, мили мой, какво е станало с теб?

След това всичко се разви много бързо. Писателят бе прибран в дома си, а лекар установи, че е преживял инсулт и за това бе загубил паметта си.