Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Една от скоро повярвала в Бога жена говореше, че в живота си човек не трябва да слуша дявола:

– По-рано аз не разбирах, че Господ ми е простил всичките минали грехове. И когато дяволът ми напомня за моето минало, аз много се разстройвах. По-късно разбрах, че дяволът е лъжец и му забраних в името на Исус Христос да пристъпва към мен ….

Тук свърши словесният ѝ запас от християнски думи и тя добави за по-голяма яснота:

– Разкарай се, му казах накратко …..

Иван Иванов беше уважаван лекар в околността. Днес деня бе по-спокоен. На гости му дойде негов стар приятел. Пиха чай и си спомниха младостта.

– Как се отнасяш към идеята за живот след смъртта? – попита го приятелят му.

Рационалист до мозъка на костите си Иванов отговори:

– Всичко това са глупости.

Приятелят му още веднъж се върна на тази тема в разговора им, но Иванов остана непреклонен:

– Нямам време за празни приказки.

Последва врява. Приятелят изруга и като попарен изскочи от кабинета на Иванов. Бързо слезе по стълбите, с треперещи ръце облече палтото си и се втурна към изхода.

Иван Иванов стана мрачен и побледня като платно. Хвана се за главата:

– Какво направих? Този човек може тази нощ да посегне на себе си. Какъв глупак съм, съвсем забравих, че скоро почина жена му. Човекът търсеше утешение. Та нали ако съществува задгробен живот, той ще се види с жена си, когато дойде и неговия час да си отиде от тази земя. Как не се усетих? …. Обърках отново нещата…

В последно време все по-често се повдига въпросът за кърменето на обществени места. Понякога стават скандали по повод на това. Майките ги ругаят и изгонват заедно с бебетата им.

За щастие този процес не предизвиква у всички отвращение. Примерите за добро отношение към кърмещите майки не са редки.

Кунка бе млада майка. Днес за първи път тя отиде в кафенето на ъгъла близо до дома ѝ с осем месечния си син Дани, за да се нахрани.

Келнерката бързо ѝ поднесе закуската и чашата с горещ шоколад. Кунка придърпа чинията към себе си и посегна към храната, но малкият Дани се разплака.

Той също бе гладен. За да го успокой, майка му започна да го кърми.

Няколко минути по-късно при Кунка дойде възрастна жена. Младата майка се уплаши.

„Сега ще ми направи забележка, – помисли си Кунка, – навярно ще поиска да скрия гърдата си“.

Но вместо това жената ѝ се усмихна любезно и каза:

– Вие сте много добра майка! Не бих позволила вашата закуска да изстине. Позволете ми да нарежа храна ви, така че и вие да можете да похапнете.

Тази фраза накара посетителите да ахнат.

А Кунка беше толкова трогната, че не можа да задържи сълзите си.

„Това е най-прекрасната жена от всичките, които познавам или съм срещала до сега, – помисли си младата майка“.

Това бе изблик на радост в момент, в който младата жена очакваше упрек и лошо отношение, а в замяна на това тя получи любов и разбиране.

Мери и Тони живееха заедно с двегодишната си дъщеричка София в предградията на столицата. Скоро семейството се допълни с още един член добермана Чери.

От кучето се бяха отказали предишните му собственици. Когато Мери и Тони го видяха в приюта за животни веднага го харесаха.

– Виж какъв красавец е, – каза Мери въодушевено.

– Да, – засмя се Тони, като го почеса зад ушите, – изглежда добродушен.

Без колебание го прибраха в дома си.

Чери бързо се сприятели със София и двамата заедно играеха на двора.

Но един ден кучето изръмжа и се озъби. Хвана малкото момиченце за памперса и го повлече по пътеката.

Мери уплашено се хвърли към кучето:

– Чери, пусни детето ми, … чуваш ли веднага …. долу….

Но изведнъж Мери се стъписа. Там, където играеше до скоро София пълзеше отровна змия.
В последния момент храброто куче успя да спаси малката си стопанка, но змията го захапа.

София не бе пострадала, но Чери бе ухапан.

Мери веднага звънна на ветеринара:

– Змия …..спаси детето, но кучето …. ухапа, – започна объркано да обяснява тя.

Ветеринарът не за първи път се сблъскваше с подобни случаи, за това разбра какво каза обърканата жена, след което попита:

– Къде живеете?

– Улицата до реката, в розовата къща до моста, – вече по-спокойно обясни Мери.

– Не се притеснявайте се, идвам веднага, – опита се да даде надежда на уплашената Мери.

Ветеринарът грабна чантата и тръгна веднага. Когато пристигна, веднага инжектира на добермана противоотрова.

След няколко минути кучето се оживи, то изглеждаше вече добре.

– Той е герой, – засмя се ветеринара, като потупа кучето по гърба.

– Да, невероятен е, – засмя се и Мери, – кой знае какво щеше да се случи със Софи, ако не беше той. А аз първоначално си помислих, че иска да нарани детето ми ….

За щастие и двамата София и кучето останаха живи и здрави….