Изкупените трябва да се обичат искрено, без лицемерие, с чисто сърце. Силата и любовта идват от живото и вечно Слово на Бога.

Пролетните дъждове и лятното слънце правят тревата сочна и зелена, но през есента тя увяхва, а през зимата умира. Земният живот минава бързо.

Човешката любов и отношения не могат да бъдат наша основа. Ние се нуждаем от Божието Слово, семето на вечния живот.

Ако наистина обичаме другите ще им даваме вечното Слово Божие.

Злобата, лицемерието, завист и клюките са духовна отрова, която разрушава любовта и унищожава работата на Бога. Не пийте отрова! Пийте даващото живот чисто духовно мляко – Словото Божие.

Благодарение на това Слово ние израстваме от безпомощни и егоистични деца, в сръчни и плодоносни Божии деца. За това трябва да изучаваме Божието слово искрено, а не лицемерно.

Миналата седмица Зоя бе поканена от дългогодишната си приятелка Славка на вечеря. Дружбата между двете от година на година ставаше все по-крепка.

Вечерта бе тиха и ясна. Безброй звезди мигаха по местата си, а топъл ветрец развяваше косите им. Те седяха на терасата на един малък ресторант и споделяха спокойно мислите си.

– В последно време осъзнавам, че и двете се намираме в своята житейска есен, – каза Славка. – Това ме натъжава, защото по-голямата част от живота ми е минала.

– Когато гледам красивия танц на жълтите листа, които падат от дърветата, – възторжено поде Зоя, – виждам как в нежния си полет към земята отразяват слънчевите лъчи по неповторим начин. Есента е любимият ми сезон.

Славка я погледна изненадано и извика:

– Ти си луда. Във всичко виждаш красота и нежност.

Зоя се засмя:

– Идва време, когато листата трябва да окапят. Бог има план за цялото Свое творение, както за природата, така и за нас, хората. За това съм спокойна за своята есен

– Есента винаги ми е навявала само тъга, – тъжно каза Славка.

– Животът ми е в най-красивия сезон, – тихо каза Зоя. – В него радостта и тъгата се преплитат като нишки в пъстър килим. Бог има планове за нас, за това нека се успокоим, да замълчим и да се вслушаме в Неговия глас. Можем напълно да Му се доверим.

– Кой знае точното време за всяко нещо? И ще бъде ли със нас, когато се страхуваме? – попита Славка.

– Нека намерим утеха в Божиите обещания, – Зоя прегърна приятелката си. – Да му благодарим за красотата на творението Му, за красивите сезони в нашия живот. Нека възложим страховете си на Него и да бъдем уверени, че Той ще ни даде сила и ще ни привдигне.

– Да, така е, – съгласи се накрая Славка. – Бог е с нас през всичките сезони на нашия живот. Няма да се страхувам вече за бъдещето си.

Успокоение и мир настъпи в душата на Славка, а лицето на Зоя излъчваше радост и искрена любов.

Есен. Още не беше захладняло. Препълнената маршрутка приближава спирката.

Към изхода се насочи дама. Наконтена, издокарана по последна мода, изписана по всички правила на козметиката. В нежните си ръце държеше кожени ръкавици и сгъваем чадър … с други думи „класическа“ дама.

До вратата стоеше дребен мъж, облечен в тъмен костюм, леко лилава риза и тъмна вратовръзка. Той бе леко попийнал. Разговаряше с околните и пускаше весели шеги от време на време. Явно бе в добро настроение.

Той видя дамата и реши да ѝ подаде ръка, като кавалер, за да слезе, но едва успя да докосне едната ѝ ръкавица…..  Ръката му се увисна във въздуха.

Въпреки това, той избърбори нещо приветливо и се усмихна. Дамата изобщо нямаше желание да го слуша. Избута го грубо настрани, изпухтя и слезе от маршрутката.

Всички в колата бяха зяпнали с уста и не откъснаха очи от ставащото пред тях. Хората забелязаха как дамата стигна до кошчето за боклук и хвърли ръкавицата, до която се бе докоснал пияния мъж. На лицето ѝ бе описано досада и отвращение.

Всички онемяха от това. Леко пийналият една не падна от изненада. Той хвана главата си с двете си ръце и също скочи от маршрутката. Стигна до дамата, изрита я отзад с крак. След това свали тъмно черната обувка, с която я бе изритал и я хвърли в кошчето за боклук.

След това отупа ръцете си, сякаш се отърваваше от нещо досадно.

Изтича до таксито, което бе паркирало наблизо и се качи бързо в него.

Всички свидетели на станалото бяха онемели…. Такова нещо не всеки ден можеше да се види.

Сред нас могат да се намерят хора, които обичат повече есенните дни от летните. Защо ли? Може би заради разкошната есенна палитра, която обгръща всичко.

Когато дойде септември и зелената листна маса прелее в златни тонове, а прелетните птици се отправят на юг, ние се чувстваме тъжни.

Лятото си отиде и какво от това?

Нищо не се случи.

В замяна появи се есента като Божия милост.

Чувам шумоленето на листата. Виждам как пожълтелите падат и застилат земята като килим. Есента изпълва всичко с мъгла, а пътя с локви.

Природата сякаш е замряла и се готви да издъхне.

През гъстите оловни облаци слънцето едва пробива. То осветява суровия свят на есента, затопля едва- едва, почти неуловимо.

Вятърът духа озлобено, закрива небето с мрачни облаци и над цялата земя полъхва студенина.

Скоро зимата ще постели своите ледени килими. Животът ще затихне. Сякаш всичко е умъртвено.

Ще мине февруари и ярка светлина ще разкъса сивотата в небето. Ще подухне топъл вятър. Дърветата отново ще се раззеленеят, тревата ще надникне изпод земята. Цветята щастливи ще разтворят чашките си, за да поемат светлината и топлината, които толкова време са им липсвали.

Всичко пее и ликува. Бог твори чудеса. Не възкръсна ли Той и нашите сърца през тези дни, не ни ли дари нова надежда. Да възкръснеш от мъртвилото сграбчило в лапите си този покварен свят е прекрасно. Бог възкресява всичко напролет, Той възкресява и нас, колко по мили сме му ние …