Това е невероятно, но два нектарини напълно покриват ежедневните потребности на човек от витамин С.

По принцип нектарините се отглеждат в страните от Южна Европа, въпреки че са получени резистентни на студ сортове. Благодарение на това, нектарините се отглеждат дори и в района на Волгоград.

Костилките на нектарина съдържат най-силната отрова – циановодородна киселина.

Името на плода идва от напитката, която са пиели древните гръцки богове.

Въпреки че в англоезичните източници думата „нектарин“ се е използвала от 1616 г. насам. На много езици прасковите и нектарините са синонимни понятия, например на руски и френски, но всъщност това са различни плодове.

За разположената на многобройните острови Венеция, мостовете са важни като въздух. Не е случайно, че тук има повече от четиристотин такива, всеки от които е уникален по свой собствен начин.

Най-известните са тези, които са прехвърлени през двата главни канала на града – Дворцовия и Канал Гранде.

На Rio di Palacio, така на италиански език звучи името на Дворцовия канал, имащ само два моста.

Независимо от парадното си име, Дворцовият канал е доста мрачно място, тъй като първоначално е свързвал двореца на Дожите със сградата  на Новите затвори.

Не по венециански е мрачна и безрадостна панорама, която се открива от така нареченият Сламен мост.

И това не е случайно, защото по този канал са прекарвали затворници и на тях съвсем не им е било  до това, да се любуват на красотата на града.

Своето странно за белокамено съоръжение име, мостът е получил благодарение на разполагащото се пристанище наблизо, където акостирали кораби, които превозвали слама за затворниците. Мостът е издигнат в средата на XIV век и е служил почти 500 години.

От реставрация съоръжението се е нуждаело чак през  ХIХ век. Тогава то не само бил ремонтирано, но и разширено.

Второто пресичане над Дворцовия канал е много популярния сред туристите, малък и много висок мост с арка, имащ красивото име Мостът на въздишките.

Легендата разказва, че влюбените, които се целуват на него по време на залез, ще останат завинаги верни един към друг.

Предназначението на моста не е толкова романтично. В продължение на няколко века свързва Palazzo Ducale, където обикновено се провеждат съдебните заседания, с градски затвор, разположен от другата страна на канала.

И въздишки тук са издавали не влюбени, а минаващи по моста арестантите. Много от тях са видели Венеция от Моста на въздишките за последен път в живота си.

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

На 31 юли 2001 г. канадският писател Хауърд Енгел отворил сутрешния вестник и … не могъл да разпознае буквите. Текстът, който бил на родния му език, му се струвал като непознати йероглифи.

Той имал ясно съзнание, но думите не се разпадали на познати от детството букви. Те се превръщали в някаква лигатура, която мозъкът не можел да прочете. Това било едно от последствията на скоро прекаран инсулт.

Въпреки, че писателят не можел да чете, той продължил своята литературна работа. Мозъкът му  много добре си спомнял, как се пишат думи.

Енгел както преди майсторски съчинявал и можел дори да запише измисленото, защото работела моторната му памет. Проблемите започвали, когато той се опитвал да прочете написаното.

Подобни нарушение при четенето се наричат алексия и често се придружават от неспособност да се пише и нарушение на речта при пълно запазване на интелекта.

Епидемиите от смъртоносни болести отдавна са бич на човечеството. Думата „чума“ и „холера“ и днес в много езици се използва за обозначаване на проклятие.

Микробиологът, който е успял да се справи с тези заболявания е роден в Руската империя. Неговото име малцина са знаели, но то е малко известно и днес.

В Индия Владимир Аронович Хавкин го наричали „Махатма“ и в негова чест нарекли Бомбайския бактериологичен институт. Бил му връчен орден Кавалер на Индийската империя на кралица Виктория.

В Израел е засадена горичка в памет на Хавкин, а в родния му град има малък музей към санитарно епидемиологичната станция.