Всички баби и дядовци на планетата ни заслужават награда за своята мъдрост, неоценим труд и безграничната им любов към внуците. На много майки татковци би им било трудно, ако нямаха подкрепата на родителите си, които винаги са готови да се притекат на помощ.

Джонатан Лопук, специалист по болестта на Алцхаймер е направил едно медицинско изследване, което потвърждава един интересен факт. Оказва се, че грижата за внуците предотвратява когнитивен упадък във възрастните хора и намаляване на риска от сериозни заболявания, свързани с краткотрайната и дълготрайна памет.

От резултатите на изследването става ясно, че прекараното време на децата с възрастните хора е полезно, както за децата, така и за бабата и дядото. От такова общение децата получават още повече любов, а бабата и дядото – възможността да останат по-дълго активни и млади.

Грижата за внуците не е съвсем лек труд. За него се иска повишено внимание, концентрация и ясен ум. Освен това, децата се нуждаят от редовна физическа активност, която помага на възрастните хора да  останат в страхотна форма.

Когато нещата вървят добро, такова общение на по-старото поколение с по-младото трябва да бъде умерено. За да няма обратен ефект, бабите и дядовците не трябва да забравят за качествена и балансирана диета.

Майки и бащи, не се увличайте много и не оставяйте децата си на грижите на възрастните си родители повече от 5 дни.

Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …

Майката и бащата на Ирина се разведоха, когато тя бе още малка. Бащата подари на Ирина едностаен апартамент, където тя живееше с майка си.

Ирина порасна и се ожени. Един ден тя каза на майка си:

– Мамо, защо не отидеш да живееш при роднините си на село. Тук е много тясно за трима ни.

– Знам, че сега той е по-важен за теб, но ….. – каза майката ѝ.

– Нима не разбираш, че така разрушаваш живота ми?

Майката на Ирина бе дошла от село в града, за да учи и да работи. Там бе оставила къща, в която живееше сестра ѝ с мъжа си и баба им. Отоплението там е на дърва, а удобства никакви нямат.

– Не искам да отивам там, – намръщи се майка ѝ, като си спомни какъв пущинак е само.

– А аз къде да живея със съпруга си? Вече съм на 24 години, – роптаеше Ирина. – Искам да си имам собствено семейство. Омръзна ми да се крием в парка или да дебнем , кога си отишла на работа и не си в къщи.

В дома им постояно имаше скандали.

– Татко подари апартамента на мен. Разбра  ли? – крещеше Ирина на майка си. – не съм аз тази, която трябва да наеме друг апартамент.

Когато Ирина се оплака на баща си, той примирено вдигна рамене:

– Нямам желание да се намесвам. Аз изпълних дълга си, а по-нататък двете сами се разбирайте.

– Аз не искам да се карам с майка си, – каза твърдо Ирина, – но не искам цял живот да живея с нея.

Съседите клатеха глави. Леля Надя не се стърпя и веднъж каза:

– Ирина, вместо постояно да се оплакваш и да се караш с майка си, погледни съпруга си. Нито един нормален мъж не би гледал безучастно как дъщеря гони майка си от дома си. Той би намерил изход и ако се наложи би наел друг апартамент.

– Каква стана тя? – каза недоволно чичо Марин. – Изпълнила е дълга си и сега трябва да се маха. Все едно е някаква вещ.

– Е, все пак на младите трябва да се дава шанс, – махна с ръка дядо Трифон…..

Мнозина  смятащи се за интелектуално извисени над другите, разглеждайки събитията случили се на Възкресение Христово, възмутено възкликват:

– Това не може да бъде. То противоречи на естествения ход на нещата.

На такива им е скъп света, където всичко е естествено и обяснимо. За тях вярата в смъртта и възкресението на Христос включва  риск да се пренебрегне „естествения ход на нещата“ в този свят.

Такива не могат да придобият вяра и да се доверят на Бога, защото попадат в непредсказуема област, където няма гаранция и увереност в това, което са свикнали да очаква в ежедневието си.

Вярата в Разпнатия Христос е призив към собственото ни разпятие. Когато човек търси Небесното царство, се увеличава риска да „загуби“ това, което има тук на земята, макар и малка гарантирана радост.

Малко са хората, които са готови да живеят въпреки стихиите в този свят.

От тук и желанието на човек да се приближи до Бога, се свежда до практически земното, което е полезно за обикновеното ежедневие. Ето защо формалната религия на нашите съвременници повече прилича на бягство от Бога.

Христос е принесъл Себе Си в жертва, но за много от хората в света този дар се оказва ненужен. Колко жалко. На тях не им трябва Христос, а дядо Мраз, изпълняващ желанията на тези, които през годината са се държали добре.

За съжаление хората са привлечени от второстепенните неща и християнството не е част от техния живот.

Нищо в света не е смущавало тъй силно човешкия ум и не е разкривало тъй ясно неговото безсилие, както това е направил Кръстът. Още преди векове, когато Той за първи път се е издигнал на Голгота, е станал за света най-голямата съблазън и най-голямото безумие.

Бог не премахне страданието и човешката болка, Той ги направи Свой Собствени, приемайки смърт и поругаване.

Грехопадението, Божието дълготърпение, въплъщението в образ на роб, срамната смърт на Кръста, Възкресението всичко това е за тези, които са позволили на Христос да влезе в живота им.

Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …