Всички смятаха Петър Незнакомов за християнин, но за дядо Петко си бе чисто и просто интелектуалец.

Питаха веднъж стареца:

– Как така интелектуалец?

А той отговори:

– Той изследва духовните хора и неща отвън, но нищо не достига до него.

– Е, и това е възможно, – съгласи се Станой.

Нако веднага се намеси:

– Как разбираш, че до него не достига нищо. Нали всеки ден чете Библията?

– Може и да я чете, но това върши по задължение …..

– Петър цитира части от Новия завет и знае доста псалми наизуст, това не е ли достатъчно? – попита Лозан.

– Възможно е да знае дори доктрината за оправдание чрез вяра и пак да бъде духовно сляп, – клатеше глава дядо Петко.

Мъжете край него вдигаха рамене в недоумение.

– Не тялото на истината просветлява, а Духът на истината е този, който прави това, – поясни старецът. – Ако сте готови да се покорите на Господ Исус, Той ще освети духа ви. Истината, която сте познали интелектуално, ще стане духовно позната.

– И как ще се разбере това?

– Силата Му ще започне да тече нагоре и навън и ще откриете, че човекът се е променил, – наблегна дядо Петко.

– Променил, ….. външно изглежда същия, – мърмореше под носа си Зарко.

– Когато човек престане да се доверява на собствените си способности, гледайки на тях като доказателство за спасение, а уповава на Божия Дух, той е просветен вътрешно, – каза стареца и млъкна.

Мъжете наведоха глави.

Пак препече. Сякаш е юли. Но това не пречеше на дядо Симеон и внукът му Симо да разговарят под големия орех.

Там бе прохладно и удобно на пейката, която старецът бе сглобил от две пънчета и една дъска.

– Представи си, че се разхождаш по земята заедно с Исус, – замечтано се усмихна дядо Симеон.

– Ау, – възкликна Симо, – тогава ще видя с очите си чудесата Му.

– Не само това, – каза старецът. – Ти ще чуеш гласа Му, ще видиш лицето Му, ще почувстваш докосването Му.

– Еха, – подскочи Симо , – прав си, дядо.

– Именно това Той имаше предвид, когато каза: „За ваше добро си отивам ….“

– Какво може да бъде по-добро от Христос с нас? – ококори очи Симо.

– По-добро е Христос в нас чрез Светия Дух. Исус никога не е искал да се опитаме да извървим християнското си пътуване сами или със собствени сили.

– Много от нас живеят живота си, борейки се и стремейки се, често с най-добро намерение, да следват Бог, – отбеляза Симо.

– Да, но го правят по плът, – възрази старецът.

– Тогава как?

– Исус ни е предоставил нов начин на живот чрез Своя Дух. За това всеки ден се молим, Бог да отвори очите и сърцата ни по нов и по-дълбок начин за Светия Му Дух.

Слънцето грееше и стопляше поизстиналите крака, ръце и лице на дядо Стойко. Много години бяха изтекли пред очите му, но той все още се държеше.

Манол се бе отбил при него и му разправяше:

– Представяш ли си? Господ му казал: „Лазаре излез вън“ и мъртвеца така опакован излязъл. Ей, това е голяма работа.

Дядо Стойко се усмихна:

– Във всеки от нас лежи този мъртъв, победен, често безнадежден човек.

– Да, така е, – почеса се по главата Манол.

– И днес, – дядо Стойко се загледа в далечината и продължи, – Исус ни казва: „Не се страхувайте! Аз съм възкресението и животът! Този, който живее в теб и изглежда безнадеждно мъртъв, може да възкръсне само чрез Моето Слово!”

Манол гледаше стареца и попиваше всяка негова дума.

– Така и ние преминаваме от временното към вечното, – заговори още по-уверено дядо Стойко, – от смърт към живот, от нашите поражения към победа с Господа.

– Колко много ни обича Господ, – възкликна Манол.

– Той понесе наказанието, което ни се полагаше, за да имаме вечен живот, – прибави дядо Стойко.

Родителите на Костадин го заведоха на гости при дядо му. Старецът много се зарадва на четиригодишния си внук.

Когато малкият се настани в скута на дядо си, повдигна ръка и започна внимателно да изучава оплешивялата му глава.

Накрая Костадин въздъхна тежко и попита:

– Дядо, какво е станало с косата ти?

– О, – засмя се старецът, – изгубих я преди години.

Малкият свъси вежди и добави:

– Това е много лошо. ….. Май ще трябва да ти дам малко от моите.

Дядото бе очарован от състраданието на внука си. Прегърна малкото телце и силно го притискайки към себе си.

Тези думи на Костадин накараха стареца да се замисли за Божията безкористна и щедра любов.

„Ние грешим и остаряваме, – помисли си възрастния човек, – но нашият Творец остава млад, защото е неопетнен от тлението на греха.
Божията любов е изобилна. Тя не се колебае и не избледнява“.

Старецът отправи поглед към небето и продължи разсъжденията си на глас:

– За това на кръста Той понесе цялата тежест на греха ни, освобождавайки ни от наказанието, което ни се полага.

Внукът му го изгледа изненадано:

– Кой е Той?

И оплешивелият дядо разказа на малкият Костадин разказа за жертвеното агне, Божият Син, Който понесе скърбите и печалта ни.

Как бе наранен поради нашите престъпления, бе бит поради нашите беззакония и понесе наказанието докарващо нашия мир

Бяха тъмни времена. Тежко робство гнетеше людете. Въпреки всичко хората успяваха да намерят препитание.

Дядо Никола изработваше чанове. Това са онези сладкогласни звънчета, които слагаха на овце и кози, с които се огласяше цялата планина.

Синът на Никола го затриха, защото не можа да се помири със силните. Все се бунтуваше, не искаше да остане роб.

На стареца бе останал само внукът му Стоян, за когото се грижеше. Учеше го не само на своя занаят, но и на други полезни, неща, които щяха да му потрябват в живота.

Стоян бе загубил майка си още от раждането си, за това сега навсякъде следваше дядо си.

Една вечер Никола върза здраво ръцете на внука си с въже и го предизвика:

– Освободи се и отлей един чан.

Стоян се напъваше със все сила, но възелът се затегна още повече.

Старецът дълго наблюдаваше безрезултатните опити на внука си, но когато се опита да го освободи, той не можа да развърже въжето и се наложи да го реже с нож.

– Колкото повече се силиш, по-здраво те стяга примката, – добави старецът. – За това трябва да си хитър, а не да напъваш.

След това Никола накара Стоян да направи същия възел и на неговите ръце.

Старецът изобщо не се опита да се отвърже, а внимателно се зае да отлива чана.

После Стоян все имаше усещане, че този така изработен хлопатар, звучеше някак жаловито и тъжно.