Веднъж в Швеция се случило следното по време на риалити шоу по телевизията.
Един човек казал, че го измъчва съвестта за следното:
– Когато бях малък с приятелят ми решихме да пуснем хамстер с парашут от балкона. Ние направихме кошницата и парашута. Сложихме хамстера в кошницата и пуснахме парашута. Но се случи нещо непредвидено. Порив на вятъра подхвана парашута ни и го отнесе далече. Аз и до сега не мога да забравя това. Как можах да направя токова нещо…?
Изведнъж в студиото се раздал телефонен звън. Жената, която се обаждала попитала:
– Това е станало през 19….година?
Мъжът потвърдил:
– Да.
– През лятото, когато беше празникът на град Стокхолм?
– Да, да, да – забързано отговори мъжът.
– Аз знам какво е станало с вашия хамстер.
– Какво е станало с него? – не можел да повярва удивеният гост в студиото.
– Моята дъщеря искаше да и купя хамстер, – казала жената. – Веднъж ѝ казах: „Не ме моли повече. Ти ще имаш хамстер, ако Бог ти го даде“. Тя по детски вдигна ръце към небето и каза: „Татко Боже, дай ми хамстер!“ И ние отидохме в града на празника. Изведнъж дъщеря ми каза: „Мамо, изглежда Господ е отговорил на молитвата ми! Виж!“ От небето с парашут, право в ръцете ѝ, се спусна кошница с хамстер.
Ето такъв е нашия Бог. Ние възрастните, трябва да сме зрели и отговорни, но не бива да забравяме, че за Господа си оставяме винаги деца.

След няколко неудачни опита Мина нацяло се отчая, че някога ще срещне голямата си любов, но реши да опита и това.
На Нова година написа голямото си желание на лист хартия, въпреки че не хранепе големи надежди.
Точно за нова година се събра със цялото си семейство около празничната трапеза. Когато часовникът удари 12 часа, тя отново си пожела съпруг, макар и да не се надяваше на чудо.
От тогава измина половин година. Тя съвсем забрави за своето желание. В средата на деня по електроната си поща Мина получи странно писмо. Там пишеше:
„Ще се съгласите ли да приемете подарък следващия петък в шест часа вечерта?“
„Вероятно е някаква грешка, – помисли си тя“.
Странно, но в писмото беше посочено нейното име и фамилия.
Тя се опита да си спомни, кой и какво ѝ беше обещал, но за нищо подобно не се сети.
Мина позвъни на посочения в края на писмото телефон. Отговори ѝ приятен мъжки глас.
– Услуги за доставяне на цветя.
– Извинете, но тук получих странно писмо по електроната си поща…..
– Един момент сега ще проверя…… да на ваше име има поръчка, щом не сте се обаждали не мога да ви кажа нищо по въпроса…
Мина съвсем не познаваше мъжът на телефона, но поговори с него близо час. С нея той разговаряше леко и непринудено. Към края на разговора Мина имаше чувство, че познава Станчо от хиляда години.
Така и не се разбра кой е дал поръчката, но Станчо обеща да звънне на другия ден след като изясни нещата.
Мина с нетърпение очакваше неговото обаждане. Когато ѝ звънна Станчо ѝ обясни:
– Съжалявам, наистина е станала някаква грешка.
Мина много се огорчи, защото разбираше, че това е последния ѝ разговор със Станчо.
На другия ден той отново и позвъни и тя много се зарадва.
– Извинете, не искам да се натрапвам, но вие много ми харесахте, не искате ли да се видим някъде?
Срещата им беше върховна. Те се разхождаха из парка, ядоха сладолед. Дори и дъжда не им попречи. Станчо я спечели със своето внимание и любезност.
От тогава не се разделяха, а вечерите прекарваха заедно. В средата на лятото сключиха брак и сега от година и половина живят щастливи изпълнени с любов и грижа един към друг.
В очакване на Новата година, тя си спомни за желанието, което бе написала на лисчето преди две години.
„Трябва само да вярвам, когато си пожелае следващата година, да ни се роди син или дъщеря – помисли си тя и се усмихна“.

Известният оперен певец от Перу Хуан Диего Флорес решил да внесе музика в живота на бедните деца.
Той основал благотворителен фонд „Симфония за Перу“, подържащ създаването на детски оркестри и хорове по цялата страна.
Перуанският тенор казва, че целта му е да насърчи децата към творчество, за да им се даде възможност да се развиват и в същото време да се промени обществото към по-добро чрез музиката.
Хуан Диего Флорес, тенор казва:
– Музиката винаги е с мен. В училище бях критикуван, че все нещо си свирукам или пея. Това е необичайно, но аз исках винаги да го правя. Знаете ли, когато децата имат възможност да слушат музика, разцъвтяват. Точно това им е нужно. Нашата система понякога е доста формална и не се вземат тези деца, които изглеждат по различно, но имат специален талант.
Скоро Флорес придружил деца, подкрепяни от фонда, на първата им публична поява в Националния Гранд театър в Лима. Концертът имал голям успех.
Родителите са забелязали, че чрез тези занимания, децата им наистина се променят. Майката на един от малките музиканти каза:
– Не очаквах, че това ще бъде толкова прекрасно. Дъщеря ми не знаеше как да пее, но сега пее чудесно.
Оркестърът „Симфония за Перу“ е съставена от деца на възраст 8-13 години. Фондът финансира 13 учебни центрове, които работят в различни райони на страната. Флорес също е открил работилница за деца, където те могат да правят свои собствени музикални инструменти.

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.

Андрей ѝ беше звънал преди седмица, но тя беше много заета и за това си уговориха среща днес в ресторанта на ъгъла.

Денят обещаваше да е хубав, слънчев, но прохладен. Той влезе в рестораната и попита дали е идвала руса, дребна жена. Но докато питаше за нея, тя влезе цялата зачервена, явно бе бързала много и се запъти към него.

Седнаха на масата и Славка се втренчи изпитателно в Андрей. Отдавна не го бе виждала. Той се бе състарил и беше много отлабнал.

– Бракът ми приключи, – заяви Андрей и въздъхна тежко. – Ирина иска да се разведе с мен.

– Какво? – подскочи Славка.

– Намерила си друг. Някакъв банкер. Изглежда се е омъжила за мен, заради несъществуващите ми пари. Вдигаше страшни скандали, когато я молех да не харчи толкова много.

– Нищо не разбирам. Тя всъщност какво иска?

– Богатство! – засмя се тъжно Андрей. – Очеведно е сбъркала, като си е мислила, че съм много богат. От това, че работя в банка, си е направила грешни изводи.

– Не може да бъде, – искрено каза Славка. – Вероятно се чувстваш ужасно.

– Най-лошото е, че наистина я обичах. С нея се чувствах добре. Бях по-силен, по-успешен, а всъщност съм един неудачник. Не ставам за биснесмен или брокер, а би трябвало да изкарвам купища пари. Дори не можах да се справя със собствената си съпруга. Взимах назаем, за да задоволя капризите ѝ и затъвах. Бях заровил глава като щраус в пясъка и се надявах всичко да се оправи, но уви. Баща ѝ ми даде назаем пари, заложих ги, но и тях загубих, а сега трябва и да му ги връщам.

– Въпреки, че дъщеря му се развежда с теб?

– Последната капка беше, когато ме уволниха,  – продължи Андрей сякаш не бе чул въпроса ѝ, – защото не съм полагал достатъчно усилия. Така че, следваващият месец съм и безработен.

Славка го погледна учудено“

– Защо тя иска развод, а не ти?

– Баща ѝ настоява така. Трябвало да постъпя като почтен човек. Това вече не ме интересува. Тя нямало да иска издръжки, а баща ѝ щял да плати съдебните разноски. Така сме се разбрали.

– Андро, – така го наричаше тя, когато трябваше да се грижи за него, като по-голямо дете в семейството, – това е отвратително и жестоко.

Той въздъхна.

– Единственото ми желание е, час по-скоро да свърши  всичко това, – гласът му потрепера, а очите му се напълниха със сълзи. – Много я обичах. Боли ме, че тя не ме е обичала.

Славка прегърна брат си. Не знаеше как да го успокои. Любимият ѝ брат се бе превърнал в безпаричен неудачник. Това беше невъзможно, но се беше случило.