Това произведение е сформирано въз основа на приказки, които Дж. Р. Р. Толкин е измислил за своите деца.

Книгата е преведена даже и на латински.

В началото на 1940 г е имало план тази книга да се публикува в Германия, но цензурата на Третия райх поискала потвърждение от автора, че той няма еврейски корени.

Толкин отговорил: „Съжалявам, че нямам никаква родствена връзка с този талантлив народ“. За това книгата е преведена на немски език едва през 1957 г.

През 1965 г книгата е публикувана в САЩ с меки корици. Илюстраторката Барбара Реминтънг не могла да прочете книгата. Поради тази причина на корицата тя нарисувала лъв, щраус и дървета с луковични плодове.

Родината на този вид палма са горите на Амазонка. Тя е важна селскостопанска култура в Латинска Америка. От 1924 г. се отглежда във Филипините, а през 70-те години на 20 век в Индия.

Плодовете на палмата се варят около 3 часа в солена вода, като кората им предварително се назъбва. След това те се ядат топли.

Меката част на плода често се добавя в хлебните изделия. От нея се прави и алкохол.

Костилките на плодовете същи се ядат. Техния вкус наподобява на кокос.

Това дърво е известно и с това, че меката част от върха на ствола се яде сурова или се консервира.

В Пуерто Рико плодовете на тази палма се използват за фураж. Те са отличен заместител на царевицата.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Художничка е издълбала в молив малки графитни шедьоври.

Американската художничка и скулпторка Синди Чин е решила да не се ограничава само с материал като дървото.

Тя е приложила своя талант към обикновен молив.

Кой би си помисли, че от молив, съвсем незначителна вещ, могат да се получат такива чудесни скулптори.

Разглеждах тези миниатюрни шедьоври и реших, че не мога да не ги споделя с вас.

Вижте тази обувка височината ѝ е само 4 милиметра.

Създаденото от умелите ръце на Синди  изглежда нежно и красиво.

Радой чуваше шума от долните етажи на къщата, но това като, че бе някоя друга къща в някоя друга страна. Стържещ звук се разнасяше от местенето на тежки сандъци по каменен под. Долавяше разговори на простонароден латински.

Може би това е Утопия. В самия център на това място, се намира град на име Амауротум – градът на мечтите.

Уморен от усилията да разбере тайните на света Радо се отпусна на леглото.

Долови някакво движение до себе си и извърна глава, за да види кой е. Беше Михо, момчето, което му помагаше в последно време.

– Спомням си, – прозвуча дрезгаво гласът на Радо, – Кале, алхимиците, машината за развиване на паметта.

– Джако прави такава за нашия владетел, за да стане най-мъдрия в света, – каза бързо Михо, – но той едва ли ще се научи да я ползва.

– Това са фантазии, – каза Радо, а температурата му се покачваше.

– Не, истина е, – възкликна Михо. – Има един човек в големия град, който е създал жива душа. Цялата от вътре е покрита с малки рафтове. На тях можеш да намериш определени свитъци, изписани откъси, които изпълняват ролята на ключове.  С тях отварят кутия с ключ, в която има друг ключ, който отваря друга кутия с ключ и т.н. Тези ключове не са направени от метал, нито кутиите от дърво.

– Какви са тия щуротии, които ми разправяш, Михо?

– Това съвсем не са щуротии, – възмутено реагира Михо. – Те са изградени от човешки дух и ще остане, когато всички други книги бъдат изгорени. Ще ни дават възможност да помним не само миналото, но ще знаем и бъдещето. Ще виждаме формите и обичаите, които един ден ще се видят на нашата земя.

– Това ми звучи доста налудничаво, – каза Радо. – Аз искам машината за паметта на Даниел.

– Казват, че побягнал от страната и оставил недовършена машината, – каза Михо.

– Знаеш ли, чух за него, че не говорел и не се хранел, потресен от възможностите на сглобеното от него устройство.

– Други разказваха, – започна плахо Михо, – че от машината излезли демони и го подгонили. Той побягнал и оставил всичко, и книгите, и дрехите си, нищо не взел със себе си.

– Дали не са останали някакви чертежи от изобретението му, – с надежда каза Радо.

– Има ли смисъл, – засмя се Михо. – Така и така нищо няма да разберем от драсканиците му. Какво точно е представлявало това негово изобретение, едва ли някой ще разбере някога.

– Печатна преса, която сама пише книги и ги отпечатва. Мозък, който функционира отделен от тялото…. Това ми се иска да видя …. Как е постигнал това? – въздъхна дълбоко Радо.

Двамата замълчаха. На Радо не му оставаше много.

„Може би тази нощ ще си отиде“ – помисли си Михо и очите му се насълзиха.

Навън се стъмваше. Денят избледняваше и отстъпваше място на нощта. Вятърът накланяше дърветата, а дребни капчици оросяваха листата. Природата е готвеше да заплаче.