Самоизгарянето на вдовици отдавна се практикува не само в Индия, но и сред индусите в Непал.
Въпреки това, племето невар измислило начин как да избегне това.

Момичетата на десет години символично ги женели за дървото, което се смята  за въплъщение на бог Вишну.

Ако бъдещ мъж на неварка умирал, никой не можел да накара вдовицата му да иде на кладата, тъй като Вишну си оставал нейн пълноценен съпруг.

Сутринта Румен стана рано и се отправи по дългите прашни пътища на страната. Той вече втора година посещаваше новообразуваните църкви в района.

Денят беше горещ и Румен загуби посоката, в която трябваше да върви, за да стигне църква, в която да изнесе поредния урок.

Макар че беше закъснял, се наложи още няколко часа да чака, докато вярващите да се съберат, под сянката на едно огромно дърво.

Изпяха няколко песни и урокът започна. Румен говореше, но имаше усещането, че всичко се проваля. Хората срещу него изглеждаха отегчени. Сякаш това, което говореше изобщо не достигаше до тях.

„Може би преводът на думите ми, не е достатъчно ясен“ – помисли си Румен.

Когато се прибра, той беше изтощен, но застана на колена и попита Господа:

– Боже, какво правя тук?

След няколко седмици Румен, с група вярващи, отново отиде в това село. Една жена от неговия екип се заговори с човек от селото.

– Аз съм християнин, – каза мъжът.

– Чудесно, – каза жената. – А от колко време?

– От три седмици.

– Наистина ли? – попита изненадано жената. – А как стана християнин?

Мъжът посочи с пръст Румен:

– Този човек дойде и ни каза за Исус ……

Румен трепна.

„Какво излиза? – помисли си той. – Когато мислех, че урокът се е провалил, този човек е повярвал.  Явно успехът в християнското служение не зависи от моите възможности, а от това да съм на разположение на Божия призив“.

Румен се усмихна и радостно възкликна:

– Реколтата е в Божията ръка, Исус ме е призовал да посея семето на вяра. Единственото, което трябва да направя е да Го следвам.

Верността е по-важна от успеха и нашата готовност от възможностите ни.

Подивелите за 100 години свободен живот, на запад в Куба, домашни крави и бикове образували нова порода преживни животни, които много се различават от техните роднини по другите места на света. До този извод са дошли специалисти от националния парк Гуанаакабибес  в западни край на острова.

Чифтокопитните, някога внесени от испанските колонизатори, а после ставени на произвола на съдбата, с времето намалили размера си. Вимето на женските станало малко, а млякото в него едва стигало да се изхранят телетата. Рогата се заострили и намалили, за да не закачат в клоните на дърветата.

За разлика от домашните крави, мирно  пасящи трева по пасищата, тези животни, ако попаднат във враждебна за тях среда, започват буквално да се борят за оцеляването си.

Кравите са се научили да ядат листа, лози и семена, както и да търсят вода в кухините на скалите. Освен това, те така се усъвършенствали в намирането на прясна вода, че могат да намерят нейн източник на дъното на морето. И за да се доберат до нея, те плават.

Дивите крави и бикове живеят на групи и нападат човек само, когато той им ограничи свободата. Те не позволяват да ги вкарат зад ограда, а когато са в плен стават агресивни и отказват да се хранят.

Изблиците на ярост на тези животни в затворено пространство, обикновено водят до разрив на сърцето.

Бог изпратил парче сирене на враната.

Притичала лисицата под дървото, където била враната и казала:

– Сега си мислиш. че ще те помоля да си отвориш клюна? Не, вчера се покаях и сега вярвам в Бога.

– Амин, сестра! – казала враната.

И отново останала без сиренце.

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.