Един ден Нако дърводелеца чу необичаен шум в работилницата си.

– Кой ли е дошъл? – попита той. – А май са двама.

И той се заслуша внимателно в гълчавата.

– Ако не съм аз, кой ще снабдява майстора с дърва, – говореше наперено брадвата.

– Какво толкова правиш? – перчеше се чука. – Ако не съм аз, какви мебели щеше да направи Нако?

Двата инструмента усилено спореха, на кого са по-големи заслугите.

Дърводелецът ги послуша известно време. После се усмихна, взе друг инструмент още не ръждясал от самонадеяност и отиде да си върши работата.

А брадвата и чукът все още спорят. Те не забелязваха, че са започнали да ръждясали, а дръжките им са до такава степен изсъхнали, че не ги държаха.

По-страшното бе, че са изоставени и вече неизползваеми, но те не го осъзнаваха и продължаваха да спорят.

Дядо Тони бе майстор дърводелец. Работилницата му се намираше на главната улица. Той имаше помощник, който обучаваше.

Изработваше прозорци и врати, но понякога майстореше шкафове, маси, столове и всякаква мебел, която му поръчваха.

Често се налагаше да отказва поръчки, защото бе претрупан с работа, но клиентите настояваха:

– Не искаме да ходим при друг майстор. Ти си тертиплия. Изпипваш всичко. Твоите мебели са ненадминати.

Старецът работеше бавно с търпение и много любов. Сякаш дъските и талпите, от които пресъздаваше своите творения бяха живи същества.

Работилницата му винаги бе пълна с хора. В нея се отбиваха на приказка и за да научат новините и събитията по света.

Людете споделяха със дядо Тони страховете си, неволите и обратите в живота си.

В студените зимни дни помощникът му Тошко черпеше посетители с греяна ракия или вино, но най-често пристигналите сядаха на сгъваемите столове и просто разговаряха.

А през това време дядо Тони режеше с бичкията, рендосваше дъските като използваше различни рендета и лепеше с туткал сглобките.

Той никога не използваше железни пирони, а квадратни дървени клечки, предварително натопени в лепило. Набиваше ги с дървен чук, като преди това пробиваше дупки на местата, където щеше да ги зачуква.

Когато туткалът изсъхваше, така майсторки рендосваше мястото така, че се получаваше идеална гладка повърхност.

Почти цялото му внимание бе отдадено на това, което вършеше, но се вслушваше и в разговорите, които се водеха край него.

Всеки се чувстваше като желан гост в работилницата на дядо Тони. И за това си имаше основателна причина.

Човек влизаше при дядо Тони, споделяше болката и мъките си, получаваше някоя утешителна и добра дума, сбогуваше се и на негово място идваше друг.

Всички възприемаха старецът като свой близък приятел, за това много го обичаха.

Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.

След интервюто на Кристиян му съобщиха:

– Наемаме те в нашата консултантска фирма веднага.

Той едва бе завършил колеж, затова мислено реагира: „Не мога да напиша нито един ред компютърен код, нито нещо разбирам от бизнес, как така ме приеха? Тези да не са луди?“

Когато видяха недоумението на Кристиян, му обясниха:

– Ние оценяваме, не само опита, но и личните качества като способност за решаване на проблемите творчески, показване на здрав разум и работа в екип. Фирмата поема нови хора, които могат да бъдат обучени на необходимите умения, стига да са от типа, който компанията търси.

Ной  не знаеше как да построи ковчега. Той никога не бе правил лодка, дори не бе дърводелец. Бе само фермер. Ризата му бе пропита от потта му. Той можеше единствено да държи плуга.

Въпреки всичко Господ избра него, защото „той ходи точно по Бога“. Бе оценена неговата възприемчивост и сила да се противопостави на присмехите, подигравките и натиска на останалите.

Когато ни се отдаде възможност да служим на Бога, едва ли се чувстваме експерти в това, което трябва да направим. За наша радост Бог не ни оценява по нашите умения и опитност.

Той награждава нашия характер с любов към Него и желание да Му се доверим. Когато тези качества се развиват в нас, Бог може да ни използва за по-големи или по-малки начинания, за да постигне волята Си на земята.

Йосиф бе майстор дърводелец със златни ръце. Хората не само от Назарет, но и от околните селища го познаваха.

Една сутрин Йосиф натовари магарето си с багаж, а на гърба на животното посла меко. Излезе и Мария, съпругата на Йосиф. Тя бе бременна. Йосиф внимателно настани жена си да седне на магарето и тръгнаха.

Цяла седмица им отне докато стигнаха до Ерусалим, но това не бе края на пътешествието им.

Вечерта Йосиф сподели с Захари, у когото бяха отседнали:

– Сутринта ще трябва да продължим за Витлеем.

– Мария е бременна не рискуваш ли много, отново да тръгнеш на път? Тя е толкова уморена. – угрижено го погледна Захари. – Всичко може да се случи по пътя.

– Не за удоволствие съм тръгнал, – въздъхна тежко Йосиф. – Императорът е решил да преброи поданиците си, издал е указ за това. Всеки трябва да бъде отбелязан в книгата за преброяването в родния си град, а аз съм от Витлеем.

– Внимавай и се грижи за Мария, – посъветва го Захари, преди да тръгнат.

Йосиф и Мария пристигнаха късно вечерта. Трябваше да пренощуват някъде. Йосиф почука на портата на хана.

– Няма места, – каза собственикът. – Много хора дойдоха днес в Давидовия град.

– Уморени сме от дългото пътуване, земляк, а и жена ми очаква дете, – в очите на Йосиф се четеше молба. – Тя не може да спи на открито.

Собственикът се почеса по тила.

– Приятел, попаднал си в най-голямата възможна навалица. Малоумен и смахнат е този император в Рим, дето не оставя жените спокойно да родят по домовете си. Дори не знам как да ти помогна. Във всеки двор във Витлеем е пълно с хора, едва ли някой ще те пусне. Но имам плевня в една пещера в планината. Добитъкът не е там, всички са на полето. Чисто е, а и извор има наблизо. Ако искаш, там можете да прекарате нощта.

Какво можеше да стори Йосиф? Натовари багажа и качи Мария на магарето. След това бавно тръгна към пещерата, към която го бе упътил ханджията.

През нощта Мария роди син.

Беше тиха звездна нощ. Овчарите се бяха сгушили край огъня. Животът им така неусетно се изнизваше, в непрекъснато безпокойство около непокорните или болни овце.

Изведнъж ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия. Те се уплашиха много.
Но Божият пратеник им каза:

– Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Внезапно заедно с ангела се появи множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:

– Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

Щом ангелите си отидоха, овчарите си рекоха един на друг:

– Да отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало.

Те побързаха натам и намериха Мария, Йосиф, и Младенецът лежащ в яслите. И разказаха каквото им беше известено за това детенце.

Овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели.

Мъдреци водени от звездата дойдоха до мястото, където беше детето. И като влязоха в пещерата, видяха детето с майка му Мария. Паднаха и Му се поклониха. Отвориха съкровищата си и Му принесоха дарове, – злато, ливан и смирна.

И понеже бяха предупредени от Бога насън да се не връщат при Ирод, те си отидоха през друг път в своята страна.

Славна надежда дойде в тази прекрасна нощ за нашият покварен и развратен свят: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“.