Банкет. Иво Манчев солидно се подкрепи с алкохол. Как можеше да откаже на колегите си, та той е мъж, но той не можеше да пие и всичко това го доведе …..

В чуждо легло до малко позната жена, разбира се без дрехи.

Иво скочи, бързо облече се и хукна навън, сякаш се страхуваше, че отново ще го върнат в този кошмар.

– Сам съм си виновен, – говореше си той по пътя към къщи. – Защо трябваше толкова много да пия? …. Няма да се оправдавам!

Влезе в дома си, а жена му седеше край масата и пиеше кафе. Изобщо не го поглеждаше и мълчеше. Въпроси нямаше.

– Слушай, – каза той на жена си, – не е това, което си мислиш …

– Всеки ден се грижа за теб и този дом …..

– Мила, сега всичко ще ти обясня …

– Мислиш ли, че не съм желала да отида някъде и да се напия с приятели? Много пъти ми се е искало всичко да захвърля …

– Моля те, успокой се …, – Иво не знаеше какво да каже, за да укроти жена си.

– И аз можех да те прецакам с някого. Но, знаеш ли, не мога да го направя, защото отдадох всичко от себе си на теб …

Иво не се опита повече да се оправдава. Той разбра, че това бе безсмислено.

– Отдадох сърцето си на теб. Посадих го в душата ти и очаквах там да разцъфти – и тя се разплака.

Очите на Иво се напълниха със сълзи.

– Но душата ти се оказа камък, а там нищо не може да вирее. Ти си камък, на който нищо не може да цъфти … – жена му сви ръце в юмруци и започна да се удря безпощадно.

Обезсилена падна на колене и се разрида, а заедно с нея и Иво…

Мина време и жена му му прости, но думите, които му каза тогава, той не можа да забрави.

От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.

Мъглата бе гъста и синкава като пресечено мляко. Кълбеше се, сякаш извираше от някъде, а след това се утаяваше като блатна вода.

Бе потопила в себе си хората, дърветата и храстите. Угасяваше бързо всеки глас и миризма.

Човек можеше да се сблъска с някой отсреща, защото нищо не се виждаше на крачка пред себе си.

Уморени да се взират в непрогледната мъгла през прозореца дядо Слави и Мартин се настаниха край камината.

– Омръзна ми да слушам само: „Хайде! Давай!“ – внукът наруши тишината.

– Но това не е заповед, – усмихна му се съчувствено дядо Слави, – а по-скоро покана за нещо весело и радостно, което можеш да срещнеш в живота си.

Мартин въздъхна дълбоко и се загледа в пламъците на огъня.

– Ето, например, когато човек започне да се отнася правилно към парите, той изцерява почти всеки аспект от живота си. Виждал ли си как човек става жесток , мами и лъже, ако жаждата за пари са завладели душата му?

– Да и то много пъти. Такива хора прекарват живота си в робско служение на парите, а често дори не осъзнават това.

– Животът на неискреният егоист се изгражда само около думата „вземи“, а в нашият живот главният мотив трябва да бъде „давай, сподели“, – каза дядо Слави.

– Всеки път, когато съм давал, – усмихна се Мартин, – макар и малко, съм получавал стократно повече.

– Ето това е важният въпрос: „Да дам или да взема?“ – подчерта дебело дядо Слави.

Накрая и двамата стигнаха до заключението:

– Човек е щастлив, радостен и удовлетворен, когато е щедър.

Колко е хубаво човек да е безстрашен и да не се страхува при преодоляване на трудности, поредния изпит или ново препятствие към успеха.

А защо тогава предизвикаме страх в детската душа още от най-ранна възраст? Това ли е начинът да се контролират и да се карат децата да правят „правилните“ неща?

Фанка бе здраво и будно дете. Всичко искаше да пипне, да разбере как е движи или защо прави така.

Родители и роднини приемаха любознателността ѝ с възторг:

– Много е умна, – казваха те. – С това неуморно изследване на света около себе си, кой знае каква професия ще избере в бъдеще?

Фанка имаше един основен проблем, не обичаше да яде. Противеше се  и не хващаше лъжицата, щом зърнеше препълнената паница с попара пред нея.

Веднъж дядо ѝ я заплаши:

– Ако не ядеш, ще те грабне дядо Торбалан. Виждаш ли къде се е скрил там в храстите. Ето само червеният му пояс се подава, – сочеше старецът с ръка към близкия парка.

Фанка уплашено погледна, гребна една две лъжици, но след това окончателно отказа да яде.

Вечерта, когато дядо ѝ я заплаши отново с дядо Торбалан, детето се усмихна и каза:

– Дадо, но това е пеката (пейката).

Фанка внимателно бе изследвала мястото през деня, където сочеше дядо ѝ, но там нямаше никакъв Торбалан, а само една пейка и то червена.

На следващия ден баба ѝ реши да вземе нещата в свои ръце:

– Яж, че ще дойде баба Меца и ще те изяде.

Фанка войнствено извика:

– Взема пешите (машите), бия мечката!

Малката хитруша почти винаги надделяваше и не изяждаше препълнената паница с ядене. Може би бе права, човек яде колкото желае, защо трябва да я насилват?

Здравка бе крайно притеснена от множеството проблеми, които изглежда я бяха избрали за мишена. Нямаше мир в душата ѝ.

Един есенен ден тя се разхождаше край лозята и бе изненадана от занемарения им вид.

– Богатата маса от листа покрива лозята, – каза си тя, – но земята е изоставена. Всичко е обрасло със плевели. Цялото място има печален вид и се е превърнало в пустош.

Докато Здравка седеше там, потънала в нерадостните си мисли, които не ѝ даваха покой, Небесният Земеделец ѝ прошепна:

– Обично мое дете, ти се чудиш на множеството изпитания, които са те обезпокоили в живота? Погледни на лозята и приеми поучението.

Листата зашумяха в синхрон с вятърът, който търсеше пролуки и се провираше между тях.

– Лозята ще престанат да се очистват, – продължи Земеделецът, – подрязва, окопава и да се събират узрелите плодове, когато вече нищо не се очаква от тях, особено през студеното време.

Здравка въздъхна.

– Лозето е оставено само на себе си, защото времето да дава плод е минало и всяка по-нататъшна работа ще е загубено време, – добави Земеделецът.

Здравка трепна.

– Състоянието, освободено от страдание е едно безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам? – Попита я Земеделецът.

Утешеното сърце на Здравка възкликна:

– Не!

А вятърът тихо запя:

– Сърцето си отвори за Христос и изгони страха от хората. Ти имаш Спасител, който зае мястото на Кръста.