Беше валяло и въздухът се поразхлади.

– Този дъжд ме подтиква към безделие, идва ми да се излежавам и нищо друго да не правя – протегна се Бойко. – Отпуснал съм се и нямам никакво желание за каквото и да е.

– И за молитва ли нямаш желание? – попита го Вихрен.

– Дори и за нея, – усмихна се Бойко.

– От по-възрастни християни съм чувал, че ако човек не се моли, се чувства зле.

– Аз лично се съмнявам в това, – понамести се върху възглавницата Бойко.

– Може би си прав, – донякъде се съгласи Вихрен. – Зле ще се чувства не човека, а неговият дух. Духовният човек се поддържа не от храна, а от молитва. Когато някой срещне Господа, той получава нов живот, който може да се поддържа или да бъде умъртвен.

– В Новия Завет никъде няма да намериш обичайните възгледи за молитвата. Ние я използваме обикновено като средство за добиване на нещо за себе си, – погледна предизвикателно Бойко.

– Да, но тя ни е дадена, за да познаем Самият Бог, – наблегна Вихрен. – Ние ту мърморим, ту се борим за вяра, но искаме съвсем малко.

– А видял ли си как дръзновено се молят децата? – попита Бойко.

– В тях няма проява на слабост или страх. Но само с молитва се влиза в Божието присъствие.

– Чувал съм съвети от рода: „Бъдете пред Бога каквито сте. Казвайте Му какво ви боли или какво не можете да направите“, – намръщи се Бойко. – Ами ако всичко си мога, за какво да притеснявам Бога?

– Звучи ми като самохвалство. Нима наистина всичко можеш и Бог не ти е нужен?

Бойко завъртя глава и веднага смени темата:

– Защо казват, че молитвата променя света?

– По-правилно е да се каже, че тя променя теб, а чрез теб се променя и света. Бог така е устроил всичко, че молитвата, в основата на която лежи Изкуплението, изменя мирогледа на човек и възгледите му за живота.

Бойко неспокойно се размърда, а Вихрен продължи:

– Молитвата няма да измени външността ти и да те направи по-привлекателен за момичетата, тя прави чудеса в душата ти.

Бойко махна с ръка и излезе навън, където слънцето отново се бе усмихнало.

Наближаваше един от най-хубавите празници, Рождество Христово. В навечерието на празника пастир Джонатан бе зает с приготовленията около него.

Но в същото време той служеше на християните преследвани от ислямистката групировка „Ислямска държава“. Не отказваше подслон и закрила на гонените

Същата вечер го посети човек, които спомена, че идва от Багдад. Беше иракчанин, облечен в традиционното местно облекло. Изглежда бе свидетел на не едно от ислямистките издевателства, но в очите му нямаше страх, те светеха с особен блясък.

Новодошлият погледна Джонатан и попита:

– Мога ли да поговоря с вас?

Джонатан кимна с глава:

– Разбира се, заповядайте!

И двамата седнаха на една от пейките в църквата.

– Бях сляп, но сега виждам, – каза мъжът.

– Как стана това? – полюбопитствува Джонатан.

Той беше слушал много свидетелства и сега очакваше ново, което щеше да разкрие действието на Бога сред тези объркани от войната души.

– Аз бях мюсюлманин, но сега зная истината, – започна разказа си новодошлият.

Мъжът повдигна глава и се взря в далечината.

– Когато бойците на ИДИЛ атакуваха Мосул, – продължи той, – аз започнах да чета Корана. Четях го ежедневно, по 4-5 часа на ден. Исках да защитя религията си, за това обяснявах на хората: „Това не е истинския ислям! ИДИЛ няма нищо общо с исляма“. Жестокостта им според мен нямаше нищо общо с религията ни.

Изведнъж иракчанинът наведе глава и с болка завърши:

– За мой ужас разбрах, че ИДИЛ показва точно истинския ислям.

Така още един мюсюлманин бе повярвал в Христос благодарение на ИДИЛ.

Тази година се оказа тежка не само за хората, но и за животните. Горещото време не пощади никой.

В такъв зноен ден Донка Петрова приключи работата си и тръгна за дома си. Температурата бе над 30 градуса. Едва се дишаше.

Донка вървеше по тротоара, забила поглед надолу. И изведнъж я забеляза. Малкото крилато същество бе толкова изтощено, че едва пълзеше по тротоара.

– Горката пчела! – въздъхна съчувствено Донка. – Сигурно е от жегата.

Тя имаше желание да ѝ помогне, но не знаеше как.

Изведнъж Донка си спомни едно предаване, в което се говореше за даване на смес от захар и вода на пчелите.

– Не е много трудно, – каза си Донка. – Ще разбъркам в една лъжица захар и вода и ще дам на омаломощеното животно.

Тя изтича обратно в офиса, където работеше. Там имаше захар и лъжица, които ползваше за кафето.

Но изведнъж се сепна:
– С лъжица ще ми е трудно да ѝ дам разтвора по-добре със спринцовка. По-сигурно е.

Решила да довърши докрай нещата, изтича до близката аптека и купи една спринцовка. След това направи разтвора, изля го в цилиндричната помпичка, постави на върха иглата и отиде при пчелата.

Когато насекомото получи дозата си от сладко, леко се надигна и малко се активизира.

Донка я премести на сянка. Не се мина много време и пчелата излетя.

Когато Донка сподели с дядо Стойо, нейният съсед, какво е направила, той се засмя и каза:
– По това време на годината пчелите могат да изглеждат сякаш умират или са мъртви, но това съвсем не е така. Те се уморяват. Просто не им достига енергия, за да долетят до кошера си. За това е правилно ако се види изтощена пчела да ѝ се даде разтвор в съотношение 2 супени лъжици захар и 1 супена лъжица вода. Хубаво си направила. И тя е живинка, душа носи.

Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.

В планината живееше старец. Наричаха го дядо Серафим. Той имаше необикновен дар от Бога. Този старец можеше да узнае мислите и сърдечните желания на хората.

Веднъж до килията на един монах, той видя множество демони. Те потропваха с крака, танцуваха и много се радваха.

– Не без цел е това сатанинско веселие, – въздъхна Серафим. – навярно този монах е много мързелив, за това демоните са го обиколили без страх. Това е голяма беда! Ако продължава така, накрая може напълно да попадне под тяхна власт.

Серафим почука на вратата и влезе при монаха. Той нямаше намерение да му казва, че е видял бесове наблизо, нито да го укорява, че е мързелив.

– Брат, – каза Серафим, – имам голямо притеснение, но вярвам, че Бог ще ме избави, ако ти се молиш за мен.

Монаха бе много изненадан и смутен каза на непознатия старец:

– Аз съм недостоен да се моля за теб.

Серафим започна да го моли:

– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш дума, че ще се молиш поне по един път вечер за мен.

Монахът не можеше да откаже на такава настойчива молба и обеща на стареца да се моли за него.

Първата вечер монахът застана да се моли за непознатият. И когато свърши си каза:

– О, грешна душо, за стареца се помоли, а защо не се моли и за себе си.

И веднага застанал отново на колене. Така всяка вечер монахът се молеше за стареца и за себе си.

Мина една седмица. Серафим пак дойде при монаха. Отново имаше демони около килията, но те бяха разстроени.

Старецът веднага разбра, че бесовете са ядосани за това, че монахът е почнал да се моли всяка вечер.

– Аха, – каза си Серафим, – нещата вървят на добре, но не трябва да се задоволяваме само с постигнатото.

И старецът отново влезе при монаха.

– Знам, че си изпълнил молбата ми и се молиш всяка вечер за мен. Така е нали?

– Да, вярно е.

– Благодарение на твоите молитви неприятностите ми намаляха, но не са изчезнали съвсем. Ще ми покажеш ли още малко любов, като се молиш още един път за мен?

Монахът обеща.

Така измина още една седмица, през която монахът се молеше по два пъти за стареца, но не забравяше и себе си.

Серафим отново се отправи към монаха. Около килията му видя  демоните, но те бяха унили и мълчаха.

Серафим благодари на Бога и влезе в килията на монаха.

– Благодарение на молитвите ти, моите скърби почти отлетяха, – каза старецът. – Не знам, дали мога да те помоля и за трета молитва? Ако се молиш за мен три пъти, може би моите страдания ще престанат завинаги.

Монаха с радост се съгласи да помогне на непознатия. Така той започна да се моли три пъти за стареца и за себе си.

След една седмица Серафим отново бе пред килията на монаха. Бесовете бяха изчезнали.

Старецът влезе в килията и каза:

– Прости ми, брат. По-рано си мислех, че те домързява да се молиш, но сега виждам, че не е така. Сгрешил съм в предположенията си. Твоите молитви много ми помогнаха. Бих се радвал, ако служиш на Бога още по-усърдно.

– Обещавам, – радостно възкликна монаха. – Ще се моля редовно за болни и нуждаещи се.

Когато Серафим си тръгна, разярените демони изскочиха от храстите, където се бяха скрили. Те бяха ужасно ядосани на стареца, заради спасението на монаха и искаха да го унищожат.

Но Серафим отрази нападението им с молитва и те с викове се пръснаха накъдето им видят очите.

Демоните още няколко пъти отиваха до килията на монаха, но го заварваха в молитва и разбраха, че всяко тяхно действие по-нататък би било безполезно.

Така победени от Божията благодат, бесовете оставиха монаха окончателно на мира.