Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.

Любомир бе седнал под едно дърво и се опитваше да си представи как е протекла последната нощ на Исус на земята. Разсъжденията му бяха предизвикани от скоро гледания филм.

– Нима е бил луд? Или блестящ философ, който е имал силна воля? Или ….? – размишляваше Любомир.

Той не можеше да измисли други възможности, защото не вярваше, че Бог съществува.

Толкова се бе вдълбочил в мислите си, че не забеляза, когато някой застана до него.

– Какво е вашето определени за Бог? – попита тихо непознатия.

Любомир се сепна. До него бе седнала жена на средна възраст, която му се усмихваше. Той също ѝ се усмихна, докато се чудеше какво да ѝ отговори.

– Както много други хора и аз мисля, че Господ е брадат мъж кацнал на облак. Той плаши човеците с ад и проклятия, ако не правят това, което Той иска, – Любомир се опита полушеговито да обясни „вижданията“ си.

Жената погледна към безоблачното небе и каза:

– Значи Бог не е тук сега, тогава набързо можем да направим някоя поразия, преди Той да се върне.

И двамата се засмяха.

– Казвам се Галя, – представи се жената. – Преподавам английски език в едно училище, а вие?

– Чета лекции по философия в един университет, – на свой ред каза Любомир.

– Как мислите, каква е връзката между Бога и науката? – попита Галя.

– Никаква, – усмихна се Любомир.

От предишният му отговор, тя бе усетила, че е атеист.

– Смятате ли, че в Космоса няма нищо? – попита Галя.

– А какво трябва да има там? – вдигна рамене Любомир.

– Ако там няма организираща и творческа сила, която да сътворява, как така съществуват животните, растенията и хората? – Галя го атакува с нов въпрос.

– Вярвам в съществуването на организирана творческа сила, но само под формата на природни закони, – поясни Любомир.

– Една творческа сила трябва да е разумна, иначе не би могла да твори, – отбеляза Галя.

Любомир само поклати недоволно глава.

– Добре, – продължи Галя, – Представете си, че се намирате в една стая без прозорци и до вас не достига никакъв звук. Въпреки това имате всичко необходимо, за да оцелеете. Как ще разберете, че извън стаята ви има слънце, плискат се океани и се издигат високи планини?

– Като се блъскам в стените, ще разбера, че съм ограничен.

– То тогава би трябвало да знаете, какво е това стена. Иначе как ще разберете в какво се блъскате и дали съществува нещо извън нея?

Любомир се замисли сериозно над думите на тази странна за него жена.

– Ако не знаете какво е Бог, вие не сте в състояние да кажете дали вярвате в съществуването Му или не, – заключи Галя и си тръгна.

Злото подучило Отчаянието:

– Иди при Радостта и я предизвикай така, че повече да не бъде щастлива, а после заедно ще ѝ се присмиваме.

– Да, тя не трябва да е толкова весела и доволна от всичко, – съгласило се Отчаянието.

След което отишло при Радостта и казало:

– Радост, хайде да започнем заедно да се отчайваме!

Радостта се усмихнала:

– Добре, само че имам едно условие. Ще се отчайваме заедно ако намериш повод за това, докато си в моя дом.

Отчаянието започнало да търси повод за униние. И не търсило дълго. Погледнало през прозореца и намерило, след което казало:

– Навън вали и е студено – и започнало да трепери, за да подкрепи думите си.

– Какво от това? – казала Радостта. – Дъждът е Божия милост, това означава, че ще има добре реколта.

– Да, но този дъжд вали вече втора седмица. Така че можем да останем и без реколта, – замърморило Отчаянието.

– Бог е милостив! – Радостта не остави да бъде подведена. – Той ще ни изпрати слънце. Няма да ни остави така и ще ни осигури храна. А ние трябва да бъдем още по-внимателни с това, което имаме.

– Какво толкова имаме? – с болка вдигна ръце Отчаянието. – Наоколо само бедност и нищета ….

– Това не е беда! – възкликна Радостта. – В студ и глад има бедност, но Бог скоро ще си спомни за нас!

– Ти какво само повтаряш: „Бог….. Бог“, – разсърди се Отчаянието. – За всяка болка и мъка нямаш ли друг отговор?

– Бог е тук – и Радостта посочила сърцето си, – а ако не ти хареса ето вратата.

Отчаянието разбрало, че не може нищо да направи, за това навело печално глава и напуснало дома на Радостта.

Училище като училище. Славов скоро бе постъпил на работа в него, но не бе съгласен с доста неща, които ставаха там.

Често в класните стаи бе виждал икона на Христос, а това го дразнеше. Това противоречеше на убежденията му и идеологията му. Тази икона му бе ненужна, както и самия Христос.

Този ден Славов дойде много нервен в училище. И както крачеше в учебната стая посегна и свали иконата, която отдавна бе като трън в очите му.

Децата реагирах веднага:

– Защо правите това?

А учителят нервно отговори:

– Защото така искам. Преподавам ви общообразователен предмет, а не Закон Божий.

И слава Богу, че не преподаваше Закон Божий. Страшно е да си представим как щеше да го прави…

– Ние бихме искали Христос да остане с нас, – настояха децата. – Върнете иконата обратно на стената.

– Не искам, – смръщи вежди учителят, – това противоречи на моите убеждения.

– Добре, – казаха децата, – но ние искаме!

– Щом искате, – грубо каза Славов, – окачете си я сами.

– Но ние не можем да стигнем до там, за да я закачим. Високо е за нас.

Много от родителите се бяха оплакали на директора на училището и той бе повикал Славов  да разговарят по този въпрос с него:

– Чу ли, учителю? Те са малки и не могат да стигнат толкова високо, а ти си достатъчно висок, така че можеш да я поставиш така, че децата да я виждат. Ти им отнемаш светлината и я заменяш с тъмнина.

– Каква светлина, – опонира Славов, – та това е само икона.

– Тук не става въпрос само за иконата, а за вярата на децата в Божия Син.

– Това са отживелици, – започна настървено Славов. – Тези деца учат физика, химия, биология и други предмети, които нямат нищо общо с Библията и християнската вяра.

– Ние всички се наричаме християни. Христос измени този свят. За това красноречиво говори историята.

– Християни, – измърмори под носа си Славов.

– Какво предлагате на децата днес? Отнемате им Христос и вижте какви са резултатите са налице: увеличена детска престъпност, детска депресия, компютърна зависимост, хазарт, чувство за вина, използване на наркотици, алкохол и цигари. Виждаме децата как блуждаят из Интернет и в места, които са заплаха за живота и здравето им.

Славов мълчеше.

– И така ще бъде! Нима се учудвате? И по-лошо ще стане! – каза директорът. – Отнемайки от детските сърца Христос, на какво ще разчитаме в бъдеще? Че всичко при децата ще бъде добре?

– Човек може да се оправи и сам, без някакво си божество, – каза Славов.

– Грешите, Христос е казал: „Без мен не можете да направите нищо“. И това, което става днес пред очите ни, е доказателство на Неговите думи.

Петър стоеше в страничния кораб на църквата. Горяха няколко свещи, две бяха запалени от него без причина. Тук познаваше всички, но само по физиономия. Той често идваше в тази църква.

Погледна свещите и се опита да разсъждава на ум:

„Да постъпиш правилно и да направиш така, както е най-добре, често са две напълно различни неща. Независимо от всичко, аз не исках да ги нараня“.

Един възрастен мъж мина покрай него и му кимна, но той не му обърна внимание. В църквата Петър не намери мир и покой. Това го натъжи. Чувстваше се ощетен.

Огромната двойна врата на предверието се отвори и от нея се появи свещеникът. Петър вдигна глава. Този мъж му бе познат, но не знаеше името му.

В тази църква бе виждал само двама свещеника. Единият млад, висок, с тъмни очи. в който се четеше фанатичен пламък и този, който щеше да отслужи литургията дребен на ръст с дълга бяла брада.

Макар, че Петър не бе разговарял нито веднъж с него, той повече му допадаше, защото имаше приветливо лице. Гласът му бе дълбок и плътен.

Петър видя как свещеникът се прекръсти, падна на колене, опря чело в пода и започна да се моли. Това бе акт на смирение и преклонение пред Бога.

Петър му завидя не само на него, но и на всички богомолци, които идваха в църквата, защото те имаха нещо повече от него – спокойствие и сила.

Църквата бе живот, любов и безопасност, отвън нея бе мрак, мястото от където той идваше и се почувства фалшив и засрамен.

Свещеникът се усмихна. Той говореше нежно, все едно разговаряше с жив човек на улицата. Понеже гласът му бе тих, Петър не можа да долови думите му.

Изведнъж поиска да докосне този мъж, който така непринудено говореше с Бога. Изправи се и разтвори ръце. Когато ги повдигна нагоре усети, че се разтрепериха.

Имаше чувство, че ако свещеника се обърне и го погледне, ще прозре болката му. Толкова много му се искаше да усети ръката му върху главата си и да му изповяда всичко, което бе натежало в сърцето му.

„Той ще ме изслуша – помисли си Петър – и всичко ще се поправи“.

– Отче помогни ми!

Но свещеникът не го чу, защото Петър не произнесе тези думи, които толкова копнееше да каже.

Сам, безмълвен и недостоен Петър седна за свещите и погледна към Божественото, но видя само една огнена завеса.

Колко малко трябваше да направи, но не се реши и остана с болката и мъката на извършеното, които силно го гнетяха.