Мартин бе навел глава и чертаеше нещо с върха на обувката си.

– Как мислиш, – попита той приятеля си Радко, – кои са най-тъжните думи, които можеш да чуеш на земята?

Радко се замисли. Повдигна рамене и си призна:

– Не знам. От много неща съм се натъжавал и огорчавал, но за най – тъжните …

– Това са думите, които Исус чу, когато още бе в утробата на Мария: „Няма място за Теб“.

– О, – спомнил си, Радко възкликна, – това каза ханджията, когато Йосиф и Мария търсеха подслон.

– А това не изказаха ли хората, когато Той висеше на кръста, макар и не пряко?

– Какво казаха? – попита смутено Радко.

– Те не го казаха направо, но това бе отклик на пълно отхвърляне: „Няма място за Теб в този свят“.

– За съжаление е точно така, – съгласи се Радко.

– Днес Исус не получава ли същото отношение? – попита с тъга Мартин.

– Да, – поклати глава Радко, – Той ходи от сърце на сърце и пита дали може да влезе.

– За някои е добре дошъл, – усмихна се Марин. – Те отварят сърцата си и Го канят да остане.

– Да, да … – потвърди Радко.

– Ние правим място за Него в сърцата си, а Той прави място за нас в дома Си, – констатира Мартин.

– Нали за това ни е дал обещание, – плесна с ръце Радко, – че отива при Отца, за да ни приготви място.

Кирил се гневеше постоянно. Ядосваше се на съпругата си, че не му сервира веднага, а той бе много гладен.

Възмути се от дъщеря си, която посред нощ му се обади по телефона и поиска:

– Ела да ме вземеш от партито, защото няма с какво да се прибера в къщи.

А за сина му да не говорим.

Кирил му каза:

– Оплеви градината.

Отговорът бе:

– После, сега имам работа.

Кирил често избухваше по един или друг повод. В него гневът извираше от егоизма му.

Това си бе сто процентов егоцентричен гняв.

Егоцентричен?

Това е гняв, когато искаш другите да отговорят на твоите изисквания веднага. С други думи казано избухваме, когато не получим, това което сме поискали на момента.

Всички малко или много се борим с такъв изблици на силни емоции, но не все гняв е грях. Егоцентричният е.

За това е необходимо, когато се гневим, да изследваме мотивите, които ни карат да постъпваме по този начин.

Не забравяйте, гневът е вятър, който угасва ума.

Теодора бе непреклонна:

– Християнството не е за мен. То е много скучно. Обичам приключенията. Това е живот за мен.

Владо възрази:

– Но ти не знаеш за едно необикновено приключение, което е придружено с невероятна радост и вълнение.

– Така ли? – възкликна удивена Теодора. – И кое е то?

– Тава приключение не прилича на друго никое …

Теодора го гледаше с очакване и нетърпение. Отговорът я вълнуваше много.

– … то идва от следването на Исус, – обясни Владо.

– О, – сбърчи недоволно нос Теодора и махна с ръка.

– Обикновените думи не могат да опишат очарованието на приключението водещо до познаването и ходенето с Исус, Божия Син ….

Владо продължи да споделя с нея за истинския живот, който се намира в Господа, но Теодора само гримасничеше и по-голяма част от думите минаха покрай ушите ѝ.

В крайна сметка Владо не успя да убеди Теодора, но си каза:

– Думите ми може да са слаби, но ще се помоля за нея, а Бог нека подейства.

Когато Исус Христос влезе в живота ни, ние откриваме, че да Го опознаем повече и да Го следваме отблизо е най-голямото приключение.

Нека го търсим всеки ден, за да живеем истински живот.

Това бе необикновен ден. Станало бе чудо.

Никакви думи не можеха да опишат какво се случи в онази малка спалня на горния етаж.

Трупът се раздвижи и животът се върна в тялото.

Петър възкликна:

– Уха, това бе невероятно …

Добре, че бързо затвори устата си, защото бе готов да каже: „Вижте какво направих!“

За разлика от него Станка бе жена на молитвата. Тя се молеше непрекъснато за всяка нужда, която чуеше.

А когато до нея достигаше отговор на някоя от молитвите ѝ, тя просто казваше:

– Само Бог може така! Той е прекрасен!

Вместо да бъде изненадана Станка бе смирено утвърждаваща и благодарна.

Нейният Бог никога не я бе разочаровал. Неговите чудотворни сили укрепяваха вярата ѝ.

За това нека гледаме какво е направил Бог и да бъдем впечатлени от Него, а не от слугата Му.

Сутринта бе хладна. Павел покани дъщеря си Неда в сладкарницата.
Поръчаха си сладкиш с кола.

– И двамата преминаваме през труден период от живота си, – изпъшка тежко Павел.

– Татко, не се притеснявай за двете ми деца, ще се справя, но не мога повече да живея с този човек, – откликна Неда.

– Ти може и да успееш, но аз какво ще правя с моя Паркисон? – поклати тъжно глава Павел.

Изведнъж Неда се обнадежди и сподели:

– Страхотно е, че когато имаме трудности и не виждаме изход, Бог ни изненадва с решенията си на проблема ни.

На Павел му бе тежко. Трудно възприемаше такива думи, но някаква искра надежда трепна в него.

Изминаха две години от тази среща.

Неда се омъжи за добър човек, който се грижеше за децата ѝ. Прие ги като свои собствени.

А при Павел бяха останали съвсем леки симптоми от заболяването му.

Често се блъскаме с решението на своите житейски борби и очакваме Господ да гледа на тях като нас, но Божият отговор е невероятен, дори не можем да си го представим.

Колко велики са Божията вярност, мъдрост и сила!