Смръщил вежди Марко негодуваше:

– Виж, това на нищо не прилича, – сочеше с ръка разпадналия се пакет, който едва донесе до масата. – Нищо не правим както трябва, …..ей на в ръцете ми се разкапа. А очите им все към Еврипа.

– Че какво ли произвеждаме? – каза някак примирено Марин. – Всичко внасяме от вън. Моркови, ябълки, картофи, жито, царевица, а бе може да се каже всичко.

Марко кимаше с глава и размахваше ръце.

– До къде стигнахме! Добруджа, която беше житницата на Европа какво дава сега? – каза малко по-настървено Марин.

Марко го гледаше иронично.

– Борба за пазари, това е, – каза той.

– Държавниците ни превърнаха от държава производител, в държава консуматор.

– Човек би си помислил, че това е някакъв заговор за ликвидиране на държавата. Питам се аз: Какво ще остане от нея, само жалък спомен, че някога сме съществували?

– Започнаха със селското стопанство, не им стигна. Посегнаха на воената промишленост, химията, корабостроенето, мините, Кремиковци, образованието, …….Нямам думи.

– Момчетата станаха черноработници в чужбинам, а момичетата „компаньонки“. За тази работа образование не се иска. Бизнесмена не искат грамотни работници и хора, които да знаят повече от него.

– Погледни съдебнат система. Следователите, съдиите и прокурорите се занимават само с поръчкови дела.

– Адвокатската мафия съсипа законите.

– В България няма закони.

– Закони има, ама няма кой да ги прилага.

Защо става така, не знам, но щом се съберат поне двама българи на масата, започват да гледат черно на всичко около себе си. Може би имат право……Говорим, но нищо не правим!.

Не се съобразявайте с този свят. Ако вие живеете така, както живеят хората в този свят, то ще бъдете победени. Така че не позволявайте на този свят да ви коригира спрямо себе си.
Вместо това „обновявайте“ ума си. Побеждавайте в този свят, като се учите да мислите като Бог.
С други думи, когато видите какво казва Божието слово, кажете си:
„Аз съм съгласен с това. За напред ще постъпвам по този начин, а не както съм правел преди“.
Когато греха ви приканва да действате, не отговаряйте. По-добре се съгласете с Божието слово. Не позволявайте на греха да царува във живота ви.
Ако постъпвате така, ще забележите, че се променяте към по-добро. И тогава ще заживеете като победител в този свят.

Ралица се облегна назад и се загледа навън. Градината беше доста голяма. Ако поискаше да отсече някое дърво, в къщата щеше да влиза повече светлина, но тя не желаеше да се разделя с тях. Ралица погледна към Петър. Той ѝ нашпомняше на дъб, стабилен и сигурен. Беше много дискретен и с него човек можеше да сподели всичко.

– Всеки проблем си има своето решение, – каза Петър. – Необходимо е да го анализираш до самата му сърцевина и да започнеш да разсъждаваш трезво.

– Но има някои изключения, – опонира Ралица, – имам в предвид непоправимо неразумните хора, а те съвсем не са малко.

Петър се замисли над думите ѝ.

– Непоправимо неразумните рядко управляват фирми, – отбеляза Петър, – такива хора доста често се заемат с управлението на цели държави. Политиците са много по-различни от хорат, които се занимават с бизнес. Политиката привлича хора, неподходящи за това занимание.

Ралица кимна глава в знак на съгласие.

– Именно, повечето са с неоснователно раздуто самочувствие, може би това е и причината да се заемат с политика. Държат да управляват останалите хора. Наслаждават се на властта и всичко свързано с притежаването ѝ.

Петър напълно подкрепяше казаното от Ралица, но допълни:

– Малцина са хорат, които влизат в политиката с искрено желание да променят света към по-добро.

– Не изключвам да има и такива, – каза Ралица, – но те са много малко.

Едва ли тази вечер щяха да стигнат до обсъждане на политиците, но на нея ѝ предстоеше среща с бизнесмен и тя искаше да знае всичко за такива хора, но разговорът се отплесна в друга посока. Може би Петър се бе сблъскал с подобни представители на властта, а това не можеше да не изплува и заеме място в разговора.

Независимо от всичко, това не попречи на Ралица и Петър да прекарат добре заедно на чаша чай.

Една млада жена се прибирала от работа. Без да иска задрала калника на колата в бронята на друга кола.
През сълзи започнала да обяснява на другия шофьор участник в произшествието:
– Това е нова кола. Купихме я преди няколко дни. Сега какво ще кажа на мъжа си?
Шофьорът на другата кола ѝ съчувствал, но казал:
– Трябва да обменим номерата на колите и номерата на свидетелствата ни за шофиране.
Когато младата жена извадила големия кафяв плик с документите, изпаднал един лист хартия.
На него с уверен мъжки почерк били написани няколко думи: „В случай на пътно-транспортно произшествие … помни, мила, аз обичам теб, а не колата“.

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.