Излязоха от училище и понеже времето беше хубаво, решиха да се разходят в градската градина. Седнаха на една пейка, над която висок многогодишен клен хвърляше шарена сянка.

– Знаеш ли какво сънувах тази нощ? – попита Лора.

– Пак ли някои от твоите кошмари! – засмя се предизвикателно Динка.

– Е, не беше чак кошмар, – нацупи се Лора.

– Не се сърди, разказвай, – подкани я Динка.

Лора погледна напред с невиждащи очи. Картините от нощта оживяха в съзнанието ѝ и тя започна да разказва:

– Бях в една огромна стая. Приличаше на фабрика. Там имаше много интересни машини, някои от тях бяха недовършени, други абсурдни. Принципите на механиката бяха тотално объркани. Тези машини едва ли щяха да работят някога както трябва.

– На кого принадлежаха? – заинтересована от разказа ѝ попита Динка.

– „Това са недовършените ти дела“, каза ми един човек облечен в сини дочени дрехи.

– Спомним си, че като малка желаеше да станеш изобретатаел, – намеси се Динка.

Лора събираше всякакви механизми, чертаеше планове, но все не я удовлетворяваха и ги захвърляше нанякъде. В училище беше много добра по физика и математика, а неспокойната ѝ душа все нещо търсеше, искаше да твори, да изобретява.

– Представяш ли си, – каза с тъга Лора, – тези гротескни машини бяха продукт на онова далечно време. Те стояха там и очакваха да се погрижа за тях.

– Мислите приемат форма, – започна философски да обяснява Динка, тя обичаше да наставлява, коригира и поправя другите, – колкото я по-ясна идеята, толкова по-ясна е формата. Не бива да се оставят недовършени идеи и проекти. Те трябва да се разрушават. Защото хабят енергия, която ти би могла да използваш за друго по-полезно нещо.

  – Трябва да мисля съзидателно. Такива приказки съм чувала не веднъж, – сбърчи вежди Лора. – Дразни ме тази мания, всичко да бъде напълно завършено и всяко нещо предмет или мисъл, да се поставят точно на мястото си. Погледни светът наоколо, всичко е хаос.

– Възможно е всеки от нас да има такива хангари,  – замисли се Динка, – претъпкани с провалени начинания и безумни изобретения.

– Я си предстви,  – започна да имповизира Лора, – че има стаи пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи или задръстени с глупави намерения.

– Представям си една голяма камбана, която чудовищно звъни и напомня за всеки провал и неуспех, – малко тържествено каза Динка.

Небето се забули с облаци. Подухна хладен вятър и двете момичета забързаха за домовете си.

Е, те вече щяха да внимават за делата си. Вероятно всяка от тях си бе дала дума, че ще завършва всичко, което започнеше и нямаше да се спира на безполезни мисли, а ще ги унищожава.

Името на столицата на Тайланд Банкок е само за чужденци. Реалното име на града съдържа много повече думи, а това се явява един от рекордите на Гинес.
Официалното име на града е Крун Теп Маханакон Амон Ратанакосин Махинтара Ютая Махадилок Поп Ноппарат Ратчатани Буриром Удомратчанивет Махасатан Амон Пиман Аватан Сатит Сакататия Витсанукам Прасит.
В това име се използват два древни индийски езика, а началната дума  „Крун“, означаваща „столица“ е на тайски език.
В превод името означава: „Градът на ангелите, великият град, вечният град-скъпоценен камък, непревземаемият град на Бог Индра, великата столица на света, надарена с девет скъпоценни камъка, щастливият град, богат с огромен царски дворец, който напомня небесното жилище, където царува превъплътеният бог, град, даден от Индра и построен от Вишнукарма“.
Според етимологията краткото име на града Банкок произхожда от „Бан“, което е централнотайското название на град, разположен на брега на река. Предполага се, че втората част на името идва от „кок“, дървото – испанска тропическа слива или от „кох“ – остров.

През 1855 г. Лондонското филхармонично дружество  поканило Вагнер да даде няколко концерта в столицата.
Веднага щом Вагнер се появил в Лондон срещу него се надигнали нападки. В музикалните кръгове се носел слух, че той снисходително се отнасял към такива безпорни авторитети, като Моцарт, Керубини, Бетовен и ги „измъчва в техните концерти“, колкото си иска.
Лондончани особено били раздразнени от това, че Вагнер дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Дали му да разбере, че според тях това е неприлично и подчертава неуважителното му отношение към Бетовен.
На следващия концерт партитурата лежала на пюпютъра. Успехът на концерта бил изключителен. Ценители на музиката заобиколили Вагнер и развълнувано го поздравявали:
– Нали ви казахме! ….. Така съвсем по друг начин звучи! Истинско Бетовеново звучение! Колко перфектно се получи темпото на скерцото! Как брилянтно въведохте виолите! ….
След тези думи един от музикалните ценители грабнал отворената партитура и …
О, ужас! Това била партитурата на „Севилския бръснар“ плюс приложения за фортепиано, които стояли най-отгоре …

До гробницата Мария Магдалена беше останала сама. Потопена в дълбоката си скръб, тя не беше забелязала, че останалите жени бяха отишли нанякъде. Тя още не можеше да повярва, че тялото на Исус е изчезнало, за това още веднъж се приближи към отвора на пещерата. Там видя двама непознати облечени в бели дрехи.
– Жено, защо плачеш? – попитаха я те.
– Защото са взели моя Господ и не знам къде са го положили.
В нея се пробуди надежда: „Може би тези хора ще ѝ обяснят какво се е случило?!“ В същият момент Магдалена почувства, че някой стои зад нея.
– Жено, защо плачеш? Кого търсиш? – попита я Непознатият.
Магдалена реши, че това е градинарят и навярно той знае, къде е тялото.
– Господине, – примоли Му се тя, – ако сте Го изнесли, кажете ми къде сте Го положили и аз ще Го взема.
– Мириам! – прозвучал до болка познатия ѝ глас.
В нея нещо се пробуди. Нямаше никаво съмнение: „Това е Той…“
– Равуни! – извика Магдалена и падна в краката Му.
– Не ме докосвай, – предупреди я Исус, – защото още не съм се възнесъл при Отца, но иди при братята Ми и им кажи: “ Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“.
Обезумяла от радост, едва осъзнала какво става, Магдалена побягна навън от градината.
Тя бързо се втурна в дома, където цареше траур. Но никой не прие възторжените ѝ думи за истина. Всички мислеха, че жената е загубила разсъдъка си от мъка. Но след нея дойдоха Йоан, Мария Клеопова и Соломея, които говореха един през друг, като уверяваха другите, че Учителят е жив и те са Го видели със собствените си очи.
Жените разказаха, че когато Магдалена отишла да повика учениците, те видели там един юноша в бели дрехи, който им казал:
– Не се страхувайте! Търсите Исуса Назарянина, който беше разпнат. Той не е тук, Той възкръсна. Ето го мястото, дето Го бяха положили. Идете скоро да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите и ето, Той отива преди вас в Галилея, там ще Го видите, както ви е казал.

Той не злословеше, не ругаеше, когато го плюеха и му се подиграваха. Исус не каза: „Ще ви дам да се разберете, само да възкръсна“.
Такива заплахи не излязоха от устата на Христос.
Вие разбрахте ли какво направи Исус. Той остави Бог да съди. Не поиска извинение. Не търсеше възмездие, това не беше Неговата задача. Поразително е, но Той направи точно обратното. Защити ги като каза: “ Отче, прости им, те не знаят какво правят“.
Да, горчивина имаше в думите, които звучаха сутринта в петък. Думи като камъни, предназначени да убиват.
Трудно ми е да разбера, как Исус защити Своите безсърдечни убийци, когато тялото му бе разкъсвано от болка, очите бяха покрити с кръв, а на дробовете му не стигаше въздух, за да диша.
Никога не съм виждала такава любов.
Човекът заслужаващ отмъщение, не го получи от Исус. Вместо това, Той умря за нас.
Кой може да направи такова нещо? Не зная.
Но знам едно. Неочакваните ми рани стават по-малко мъчителни. Моето недоволство и натежалите чувства изведнъж стават детински.
Учудвам се понякога, слепи ли сме да видим, че любовта на Христос към хората, е толкова велика, както и страданията, кото понесе на кръста.
Поразителна милост.