Военната наука е успяла много по-малко в процесите за усъвършенстване на човешкия организъм, отколкото за неговото разрушаване. И това съвсем не е изненадващо. Не става дума за кръвожадност, просто генните манипулации по-лесно повреждат ДНК, отколкото вграждането на нужни гени.
През 2010 г. в Бостън на научна конференция по генна терапия са обсъдили темата за лечение на мускулна дистрофия. Един от ораторите казал, че той е създадена вирусна технология, променяща ДНК, която лесно може да причини сериозни мускулни увреждания. Тази мутация прави животно или човек напълно безпомощни.
Използвайки модерната гена терапия, може да се причини рак, слепота или шизофрения. Така, че новата световна война може да започне с мощен мутаген пуснат във водата или храната и ще превърне милиони хора в слабоумни идиоти. Естествено, вината ще поеме непозната досега терористична група или вездесъщият „Ал Кайда“.
Това манипулиране на ДНК не става само в САЩ, но и в лабораториите на други страни, като Русия, Китай, Индия, Япония и др.
Така че ние може да бъде на ръба на нова Студена война чрез методи, които превръщат своите собствени граждани в умни атлети, а останалите хора в дистрофични идиоти.

Не това не е фантастика. Става дума за полева кухня. Такава са изпробвали през февруари жителите на френския град Пезенас.
Това мероприятие е дело на местна асоциация. Активистите на тази организация от рано пуснали в пощенските кутии покани за жителите на града. Разлепили реклами. Приготвили супа от местни продукти, даже поканили и музиканти, които да съпровождат тази акция на добра воля.
Разбира се, на първо място се хранели бедните и бездомните хора. Но супата можел да опита и всеки желаещ.
Целата на мероприятието била да се проясни мрачната атмосфера на бедността, която в последно време все повече се проявява и в такава благополучна страна като Франция.
Музикантите украсили шапките си с целина и лук. Разбира се бедността там не е в такива мащаби, както в нашата страна, но тя съществува навсякъде. По-голямата част от нея идва при загуба на работа или невъзможност да се намери такава.
От това никой не е застрахован. Днес може да си осигурен и доволен, но утре може всичко да се измени. Именно това е започнало да безпокои французите. Стабилността в живота им е станала по-малка.
Това мероприятие не е забавно събитие като карнавалите, които са започнали похода си от Франция, но този обяд е обединил непознати хора, бедни и не много бедни. На празненството те просто ядат супа, разговарят, слушат музика и се шегуват.
Това събитие съвсем не е песимистично, въпреки че духал леден вятър, атмосферата била топла. На тази акцията дошли около стотина души. Този зимен пикник хората от града нарекли „социален микс“.
Не е лошо да има такива полеви кухни и у нас. Но ще дойдат ли хората и ще разберат ли идеята на „социалния микс“? Дали бихме го направили просто така, а не заради някакъв празник? Какво мислите за това?

Понякога необузданото въображение на Дони му създаваше главоболия. Веднъж при нас дойде една циганка, която се опита да ни продаде някакви диви плодове. Те приличаха на едри сливи. Спас беше живял в тоя край осемнадесет години и знаеше много добре, че тези плодове не се ядат, но без да мисли, тъй просто на шега каза:

– Никога не съм виждал такива плодове.

Това беше достатъчно за Дони. Той започна да хвали разгорещено тези „прекрасни“ плодове и колкото повече ги хвалеше, толкова повече се увличаше и възхищаваше:

–  Ял съм хиляда пъти от този плод. Трябва само да се свари с малко захар и се получавало нещо, което по вкус няма равно на себе си никъде по земята.

Той говореше само защото му правеше удоволствие да се слуша как говори. Но Спас го прекъсна и го попита:

– Защо не си купиш от тези плодове, щом са толкова вкусни?

Дони онемя за секунда-две. Беше хванат натясно, но той никога не се предаваше. Не беше от тези, които са готови да отстъпят и да признаят, че не са прави. Даде си вид, че е много радостен, задето му се удава възможност още веднъж да хапне от този толкова вкусен дар божи. Той да отстъпи от думата си? Никога.

Убедена съм, че щеше да изяде тези плодове, дори да знаеше, че ще умре след това. Той ги купи и каза най-нехайно:

– Много съм доволен от покупката и ако вие със Спас не искате да опитате това божествено нещо, то си е ваша работа.

Следващите няколко часа бяха едни от най-интересните. Дони взе една празна газена тенекия, сложи я на огъня, напълни я до половина с вода и пусна вътре тия „прекрасни“ плодове. Щом водата завря, той хвърли в тенекията шепа захар. От време на време опитваше какво се е получило.

Постепенно плодовете се размекнаха и развариха, и Дони започна да ги опитва с лъжица. Загребваше с лъжицата, вкусваше и мляскаше от удоволствие, после се питаше:

– Дали не е трябва да се добави малко захар?

След това хвърляше още една шепа и продължаваше да вари. Захарта вървеше шепа след шепа, а Дони вече два часа опитваше този „компот“. Ние със Спас умирахме от смях, подигравахме му се, дразнехме го, занасяхме го, а той,  все едно че нищо не се е случило.

Накрая Дони заяви:

– „Компотът“ вече е готов, станал е идеален.

Той бръкна с лъжицата, вкуси, млясна с уста и се впусна във възторжени хвалебствия. После ни даде и ние да опитаме. Както можахме да се убедим, тоновете захар не бяха оказали никакво влияние на този киселоч. В него нямаше и следа от онази сладост, която захарта би трябвало да му предаде.

На нас една лъжичка ни беше предостатъчна, но сърцатият Дони, този безстрашен мъченик, гълташе и хвалеше, докато зъбите и езикът му изтръпнаха, а ние в това време умирахме от смях.

Следващите два дни Дони нито хапна, нито пийна нещо. Зъбите му бяха така изтръпнали, че нищо не можеше да сложи в уста си. Дори при поемането на въздух той потреперваше, но това не му пречеше да продължава да се възхищава от своя отвратителен „компот“ и да благодари богу за тези плодове. Това беше удивителна проява на твърдост.

Ако изредим всички видове характери, раздадени на милиардите представители на животинското царство, ще видим, че всеки вид има своя определена отличителна черта. Но всички тези черти, с всичките им нюанси са раздадени и на човешкия род. Не се съмнявайте, че всеки човек притежава по десетина и повече от тези черти, а у много хора могат да се намерят следи и от разновидностите на всяка една от тях.

Заекът се отличава със своята плахост и страхливост, чужда му е храбростта, дързостта, хищността.  Затова, когато става дума за заека, ние неизбежно си спомняме за неговата страхливост, но не и за невероятната му плодовитост.

Когато говорим за мухата и бълхата знаем, че по дързост и наглост те превъзхожда всички животни, дори човека. Ако тези животни имат някакви други качества, те дотолкова са засенчени от току-що споменатите, че изобщо не се сещаме за тях.

Когато става дума за пауна, веднага ни идва наум неговата надутост и нищо друго. Заговори ли се за козела, сещаме се за неговата похотливост. Стане ли дума за кучетата, мислим за тяхната вярност. Спомене ли се котката, идва ни наум нейната независимост, само ако сме невежи, бихме се сетили за коварството, черта, която притежават по-скоро някои породи кучета и котката.

Човекът е взел всяка черта, която притежават. Но той се различава много от животните. Не притежава нито една черта, която в еднаква степен да е характерна за всички същества от неговата порода. Когато казваме, че мухата е безкрайно нахална и дръзка, ние имаме предвид всички мухи, когато казваме, че заекът е много страхлив, това се отнася за всички зайци, когато казваме, че паякът е кръвожаден, това се отнася за всички паяци, когато казваме, че агнето е кротко и наивно, това се отнася за всички агнета, когато казваме, че козелът е похотлив, това се отнася за всички козли. Едва ли има животно, което да не може да се охарактеризира пълно и изчерпателно само с по една негова черта, но човек никога не може да се обозначи по този начин.

Не всички хора са страхливи като заека, не всички са дръзки като мухата, не всички са кротки и наивни като агнето, не всички са кръвожадни като паяка и осата; не всички са крадливи като лисицата и свраката, не всички са надути като пауна, не всички са красиви като златната рибка, не всички са игриви като маймуната, не всички са похотливи като козела.

Човешкият род не може да се опише с едно-единствено определение. Всеки индивид трябва да се разглежда сам за себе си. Един е дързък и храбър, друг е страхлив; един е добър и кротък, друг е жесток; един е горделив и надут, друг е скромен и смирен. Многобройните черти, пръснати по една, най-много по две наведнъж из огромния животински свят, са събрани вкупом във вид на инстинкти във всеки човек, къде по-силни, къде по-слаби, с всичките им възможни и най-тънки отенъци, било като положителни или отрицателни качества.

В някои хора лошите качества са почти незабележими и на преден план изпъкват благородните черти. За такъв човек ние съдим именно по тях, хвалим го, но той няма заслуга за това. Защото той не е измислил чертите на своя характер, не ги е заложил в себе си, той си ги има по рождение, те са му дадени.

Колко смешно е, че ние оправдаваме всички недостатъци на животните, които пълзят, летят, плават или ходят на четири крака, защото знаем, че те се подчиняват на своята природа.

И след като осъзнаваме, че сме възприели всичките си недостатъци от тези твари, твърдим, противно на всякаква логика, че те търпят безнаказаност и затова наш дълг е да пренебрегваме, да нарушаваме и отменяме божите закони.

Струва ми се, че това твърдение е съвършено неоснователно и няма никакво покритие.

Тя имаше нежно и дребно тяло, но голямо сърце, толкова голямо, че в него намираше гостоприемство и приют всяка чужда скръб и всяка чужда радост. Най-голямата разлика между нея и хората се състоеше в това. че другите проявяваха интерес само към някои неща, а тя до самата си смърт се интересуваше живо от всичко и всички на тоя свят. В целия й живот нямаше случай, когато тя се е ограничавала само с някои въпроси или да е оставала безразлична към някои хора.
Болният, който се интересува от всичко и всички, освен от себе си и който не знае какво е това скука, е опасен противник за болестта и не може лесно да бъде победен. Именно тази черта в характера й помогна да доживее близо деветдесет години.
Интересът й към хората и животните беше много личен и приятелски. И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо, което да оправдае, и нещо, което да обича, дори ако трябваше да си въобрази, че то съществува. Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните. За нея казваха, че е благочестива.
Веднъж бе подведена да каже добра дума дори за самия сатана. Започнаха да ругаят дявола. Заговорниците се надпреварваха да го хулят, да го изобличават жестоко, докато накрай нищо неподозиращата жертва падна в клопката.
Тя се съгласи:
– Обвиненията ви са основателни. Дяволът действително е затънал в грехове и пороци, но кой би казал, че с него са постъпили справедливо? Грешникът си е грешник и нищо повече; сатаната просто е един грешник, както и всички останали. А как са се спасили другите грешници, нима със собствени усилия? Не, така никой не би могъл да се спаси. На помощ на техните незначителни усилия идват горещите, призоваващи за милост молитви, които всеки ден се отправят в църквите от целия християнски свят от милиони състрадателни сърца. А кой се е помолил за сатаната? Кой през това време е имал човещината да се помоли за грешника, който най-много се нуждае от молитва, за нашия събрат, който най-много се нуждае от приятел, а няма нито един, за единствения грешник между грешните, който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина, че той, като грешник на грешниците, има най-голяма нужда от това?
Тази приятелка на дявола беше добра душа, надарена от природата с естествена, несъзнателна състрадателност. Когато пред нея обидеха или сконфузеха беззащитен човек или животно, това събуждаше нейната жалост или негодувание и тогава от нея нямаше по-красноречив оратор. Нейното красноречие рядко биваше разпалено и необуздано, напротив, обикновено то беше кротко, съчувствено, убедително, проникновено; и толкова неподправено, благородно и простичко.
Обиждаха ли някого, било човек или животно, боязливостта, естествена за нейния пол и крехко телосложение, изчезваше и на преден план се явяваше смелостта.
Един ден на улицата един разбеснял се мъж, страшилище за целия град, пред погледите на благоразумно стоящите настрана мъже, гонеше голямата си дъщеря с дебело въже в ръка и заплашваше:
– Ще те разнищя с него……
Тя отвори широко вратата на нещастницата и вместо да я затвори и заключи след това, застана на прага и препречи пътя с разперени ръце. Мъжът започна да ругае, да псува, да я заплашва с въжето, но тя не трепна и не прояви капчица страх. Само стоеше права и горда и го бичуваше, посрамваше, осмиваше и предизвикваше с тих глас, който не достигаше до улицата, но достигна до съвестта и достойнство на този мъж.
Накрая той й се извини. Не бе виждал по-храбра жена от нея. После си тръгна по пътя, без да каже дума повече и я остави на мира. След тази случка двамата станаха приятели, защото в нея той беше намерил човек, който не се бои от него.
Веднъж на улицата тя изуми един як колар, който биеше коня по главата с дръжката на дебелия си камшик. Тя му грабна камшика и така убедително заговори в защита на провинилия се кон, че коларят осъзна вината си и дори даде обещание, че никога вече няма да се отнася зле с коня си.
Такова застъпничество за тормозените животни беше съвсем обикновено нещо за нея. Очевидно умееше веднага да покаже добрите си намерения, без да обиди никого, защото винаги постигаше своето и извикваше у противника възхищение и уважение.
Всички, които не можеха да говорят имаха приятел в нейно лице. Всяка бездомна, гонена, окаляна и безпътна котка веднага познаваше в нея своя покровител и защитник и я следваше до къщи. И инстинктът на животното не го лъжеше, то бе приемано в дома й с разтворени обятия.
В къщата й имаше деветнадесет котки. И нито една не се отличаваше с никакви особени качество. Единственото им качество беше, че всички бяха нещастни. Те бяха тежест, но нали бяха несретници, това бе достатъчно, за да стоят в дома й. Тя не разрешаваше те да бъдат държани в клетка. Не би допуснала да бъде лишен от свобода дори един плъх.