Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Даниела и Славена бяха излезли на разходка по плажната ивица. Нямаше високи вълни. Едва подухваше тих ветрец.

Даниела обърна очи към яхтеното пристанище. Заслони очите си и каза:

– Не би ли искала поне веднъж да видиш истински юбилей, – попита тя Славена.

Под юбилей Даниела не разбираше някакво тържество, а океански феномен от биологично естество, което бе характерно за това място – Mobile Bay Jubilee.

– Да, – усмихна се Славена. – Доста съм слушала за това, а ти от къде се сети за него?

– Когато сме тук, макар и за малко, се сещам за юбилеите.

В Болдуин е достатъчно само да кажеш думата „юбилей“ и няколко часа можеш да слушаш истории за този феномен.

– Знаеш ли, че истински юбилей се случва два до три пъти в годината? – попита Славена.

– Чувала съм да разказват, – каза съвсем сериозно Даниела, – че когато настъпи, огромен брой риби камбала, скариди и раци се струпват на едно тясно парче до плажа на източния бряг. и всеки път това място е различно.

– Да, – каза замислено Славена, – на пясъчна ивица от 20 километра, това явление се случва редовно.

– Лошото е, че юбилея започва без предупреждение, – поклати глава Даниела.- Някои твърдят, че това ставало между три и пет часа сутринта.

– А знаеш ли причината за появата на юбилея? – попита Славена. – Не вярвам, да се явява просто така.

– Тези, които са наблюдавали феномена твърдят, – започна да обяснява Даниела, – че юбилеите се дължат на разслоение на океанската вода, при което по-тежката, по-солена вода се залива от лек слой от по-сладка вода, който идва от реките северно от залива. Това издига на повърхността бедна на кислород вода, която изтласква десетки хиляди ракообразни  и дънни риби към брега.

– Знам, че водните същества по време на юбилея са зашеметени и не плуват, – засмя се Славена. – Лежат кротко, струпани нагъсто в най-плитките води, докато отлива отмине и юбилея не приключи. Тогава те „се събуждат“ и бързо отплуват на дълбоко.

– Иска ми се да попадна в този отрязък от време час-час и половина, при който скаридите, раците и камбалата могат лесно да бъдат уловени. Но за целта трябва да се уцели точното време, а това за съжаление никой не знае кога е, – малко тъга пролича в гласа на Даниела.

– Колко е жалко, че не можеш да си купиш билет за това зрелище, – в същия тон продължи Славена. – Никакви заслуги не могат да ти осигурят присъствие на юбилея.

– Така е, – съгласи се Даниела. – Никакво богатство и слава, нито научно откритие или математическа формула, дори саможертва или правителствено нареждане не биха ти дали дори и малка надежда, че ще можеш да присъстваш на точния ден и час, когато възниква феномена.

– Юбилеите са непредсказуеми и настъпват през нощта – като ехо прозвуча гласа на Славена.

– От заселването на европейски колонисти на Източния бряг се носят легенди и разкази за юбилея. За първи път испански авантюристи откриват това естествено пристанище, познато с необичайното си изобилие от морски дарове. Тогава те го нарекли Залива на Святия Дух.

– Мисля, че това е едно чудесно име за океанските води, които и днес раждат чудеса – засмя се Славена.

Лицето на Елена пребледня още повече. Тя стисна юмруци, когато поредния спазъм премина през тялото ѝ.

Елена протегна треперещата си ръка към сина си и леко го погали по бузата.

– Щом трябва да заминеш, – каза много тихо Елена, – искам да ти кажа нещо преди да тръгнеш.

Тя погледна Румен в очите. Той усещаше как с погледа си майка му прониква и в най-скритите кътчета на душата му.

– Ако се случи да умра, преди да се върнеш, – прошепна Елена, – знай, че отиването ти не е било напразно и не се обвинявай за нищо.

Румен извърна лице, за да не види майка му сълзите в очите му.

– И още нещо, сине. Не знам много неща, но в живота си съм научила едно, че всеки човек носи в себе си покварата на змията и нежността на гълъба.

Румен махна косите си от очите и каза:

– Че в мен има змия е вярно. Доста глупости извърших без да мисля за последствията. Но никога няма да повярвам, че в теб има змия. Никога.

Елена тежко въздъхна.

– Добре ще ти го обясня по друг начин. Много легенди и митове съм ти разказвала. Ти обичаш най-много гръцките нали?

Румен кимна с глава.

– Помниш ли онова момиче Психея? – попита Елена.

Румен отново кимна с глава и я погледна озадачен.

– Гръцката дума психея има два смисъла, – започна да обяснява Елена. – Тя означава пеперуда, но има значение и за душа.

– Не разбирам, – тръсна глава Румен.

– Пеперудата е майсторка в преобразяването, сине. Може да се превърне от червей в най-прекрасното създание на природата. Душата също може.

Румен преглътна с усилие.

– Съжалявам, майко, аз съм виновен за всичко.

– Не съжалявай, сине, нещата ще се оправят. Обичам те и вярвам в теб.

Румен се наведе и целуна майка си по челото, а тя му се усмихна.

Дядо Симеон често се отбиваше на обекта. Той познаваше младият инженер Сидеров, който бе много груб с работниците.

Веднъж дядо Симеон не се сдържа и попита Сидеров:

– Защо толкова грубо се държиш с тези хора?

– А, така значи, грешка съм допуснал? – Сидеров иронично изгледа старецът.

– Знаеш ли как се казват? Какви проблеми имат? – настойчиво продължи старецът с въпросите си.

Сидеров бе готов да изрита старецът и да го прати по дяволите, но се въздържа, защото този човек познаваше баща му, а младият инженер много зависеше от баща си.

– Ето този там побелелият мъж е Стамат,  – продължи кротко дядо Симеон. – Той има внуци. Синът му Хари е инженер като теб, женен е и има две деца. Но скоро синът му бил уволнен и сега младото семейство живее при Стамат. След това едно от децата се разболя и имаха доста проблеми.

Дядо Симеон се огледа и посочи с ръка един млад мъж, който копаеше дупка.

– А това е и самият Хари. Както виждаш, той не се е погнусил да върши и по-тежка работа. Мая и Динко нямат още деца, макар че искат много. Динко е на твоите години. Мая направи спонтанен аборт преди три дни. Помниш ли какво каза тогава на Динко?

– Ама той не каза, че …. – явно съвестта на Сидеров бе започнала да се събужда.

– Ти му каза, че ако жена му не дойде днес на работа, ще ги уволниш и двамата.

Сидеров бе навел глава и избягваше погледа на стареца.

– Онова момче с маркуча е Мартин. Баща му е банкер, но иска синът му да работи през лятото и да се издържа сам. Момчето се бе оплакало на баща си, че трудно се работи при теб, но баща му го насърчил да остане и да не напуска. Може би банкерът те използва за пример на сина си, как да не постъпва в бъдеще. Но да си кажа честно, никой от тяхното семейство по- късно няма да каже  добра дума за теб.

Сидеров беше покрил лицето си със длани и се чудеше как да се скрие от изобличението на старецът.

– А ей там, виждаш ли онези дангалаци? – дядо Симеон продължи да обяснява. – Това са Димо, Захари и Димитър. Баща им отдавна е починал. Майка им е болна, но те нямат пари, за да я заведат на лекар. А до чешмата са Стойна с дъщеря си Мария. Те се страхуват да пият вода, защото очакват да им се разкрещиш, че са спрели да работят.

Сидеров наведе още по надолу глава, а старецът продължи:

– Мимето не е добре, почти на тридесет години е, но умът ѝ е като на 12 годишно момиче. Стойна няма право да кандидатства  за парични помощи по разни социални програми, защото преди две месеца са ѝ откраднали документите. Онзи слаб мъж е Борис, той работи на две места и се грижи сам за болната си майка. Съвестен човек е, но не вижда никаква надежда за бъдещето си. Може би за това не работи така усърдно. Затова ли му удържа 50 лева от заплатата миналата седмица?

– Платих му каквото си е заслужил, – гласът на Сидеров звучеше съвсем тихо.

– Може и да си прав, – поклати глава дядо Симеон. – А ти би ли искал да получиш каквото заслужаваш?

– Не, не бих искал да получа това, което заслужавам, – враждебната нотка в гласа на Сидеров нацяло бе изчезнала. – Надявам се не на справедливост, а на милост.

– Всички те Хари, Мая, Динко, Марин, Димо, Захари, Димитър, Стойна, Мария, Борис и още много на този строеж са много скъпи за Бога, както е скъп за теб сина ти.

Двамата замълчаха. Животът на Сидеров бе стигнал до кръстопът. Но имаше надежда за него, съвестта му се бе пробудила.