Един от най-известните художници на съвременната поп арт Джеймс Рици е оставил след себе си внушително наследство. Най-масивният му проект е „Щастливият дом на Раци“  в Брауншвайг, Германия.

Работата на Джеймс Рици е резултат от сътрудничеството му с немски архитект Конрад Клостер.

Брауншвайг е малък град с достатъчно обикновена архитектура.

Микрозоната, където са разположени домовете с украсени фасади в стил карикатура поп арт е в рязък контраст с околните сгради и изглеждат като остров на нещо невероятно весело, забавно, смешно и позитивно.

Стените сякаш са слезли ​​от страниците на детски комикси.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Фридрих II, крал на Прусия, ценял много интелигентността и образованието. Той съвсем оставил вярата си в Бога и вместо да търси съвет от Него, се обръщал към френския философ Волтер:

– Божествени Волтере, моля те да ни помогнеш.

Но скоро кралят забелязал силен упадък на морала и нравствеността в страната си. Накрая разбрал, че наука без вяра в Бога дава печални резултати.

От Волтер кралят също се разочаровал, тъй като разбрал, че философът не разполага със силни морални и етични принципи.

Тогава Фридрих се обърнал към своя министър:

– Постарайте се в най-скоро време пак да внедрите християнството в страната или се махайте от очите ми.
Този министър бил ревностен изпълнител на кралските заповеди по време на борбата против християнството.

Християнството не е религия. Християнството е Христос. Тя се основава на условията на Христос и едно от първите е себеотрицанието.

Истинското християнство започва тогава, когато приемем Исус за свой Господ и Спасител.

Истинското християнство е Христос в човешката душа, лично изповядване на вярата в Христос, Спасителят на всички хора.

Ако християнството остава само зад стените на молитвения дом и не отива с нас в останалите дни на седмицата на работата ни или където отиваме, и не се проявява в живота ни, то е фалшиво.

Бог иска християнина да следва Христос, не в текстовете, не в свещените обреди, не в думите, а на дело.

Християнството трябва да се въплъщава в духовният и морален живота на християнина.

Небето се бе забулило с облаци. Не беше много студено, дори вятър нямаше. Петър и Мария решиха да отидат по магазините да напазаруват, докато не е заваляво.

Селото, в което живееха, беше голямо и тъй като се намираше близо до града, бе оживено и в него имаше множество магазинчета за какво ли не. Хората пазаруваха там, където им бе по-близо или им харесваше обслужването и стоките.

Петър и Мария най-напред се отбиха в един отскоро появил се зеленчуков магазин. При едно от обикалянията си из селото Мария го бе „открила“. Тогава поговори с младата жена, която продаваше. Хареса ѝ обстановката и си обеща пак да отиде там.

И ето сега с мъжа си бяха в този зеленчуков магазин. Плодовете и зеленчуците бяха подредени с мерак. Нямаше нищо случайно поставено или небрежно нахвърляно. Отсъстваше миризма на гнило или развалено. Усещаше се свежия аромат от плодовете и заленчуците.

– Здравейте, – поздрави ги весело продавачката. – радвам се, че отново дойдохте, – обърна се тя към Мария. – Миналия път, когато казахте, че ви харесва тук и ще се отбиете отново, помислих, че го направихте от учтивост.

– Нямах намерение да ви правя комплименти, казах ви истината, – засмя се Мария. – Наистина ми харесва тук, а и вие ме обезоражавате с вашата усмивка.

Надя, така се казваше пеодавачката, засия от радост.

– Заповядайте, изберете си, каквото ви харесва, – предложи продавачката.

Мария се наведе над една щайга и започна да слага  в наелонова торбичка лук. Избра си и няколко глави чесън.

– Навън заваля, – каза Петър, – ще се намокрим хубаво, докато се приберем.

Мария подад торбичките за теглене на Надя и я попита:

– Днес времето е мрачно, как я карате сега в магазина?

– Не обичам такова време, – призна си Надя.

– На пък ми харесва, – засмя се Мария.- Обичам да слушам как дъждовните капки барабанят по прозореца.

– В такова време предпочитам да съм си в леглото и да си пусна телевизора, – каза Надя.

– Телевизор? – измърмори Петър недоволно.

– Е, може и с книга, – съгласи се Надя, – но не и да съм на работа.

– В такова време и на мен не ми е приятно да бъда на работа, – солидарно заяви Мария, – пък и днес е събота. Няма ли да почивате?

– Утре ще почивам, – обясни Надя, – но от следващата седмица, ще работя и в неделя.

Мария сбърчи вежди.

– Ето написала съм, че работя до 7 часа, – поясни за положението си Надя, – но докато почистя идват хора и не мога да им откажа.

– Трябва да почивате, – загрижено каза Мария. – Иначе ще загубите усмивката си.

Надя се усмихна.

– Да не бъде, – прибави Петър.

– Вие сте млада жена, не позволявайте, капризите на клиентите и преумората да ви отнемат радостта и усмивката, – посъветва я Мария.

– Ще внимавам, – усмихна се Надя.

Петър и Мария си тръгнаха. Дъждът ръмеше. Бяха забравили да си вземат чадъра, но това не им развали веселото настроение.

– Ще станем по-свежи и млади, – пошегува се Петър.

И двамата тръгнаха бодро към дома.

Веднъж при един старец се отбил беден пътник, който го попитал:

– Защо, когато отивам в някой беден дом, там ме обичат, хранят ме, грижат се за мен и ми дават подслон, а когато минавам край богата къща всички извръщат поглед от мен и се стараят да не ме забелязват? Защо така всичко е устроено, едни да отделят от нямането си, за да го споделят със най-изпадналите, а други от изобилието си не дават и малка част?

Замислил се старецът. След това отговорил:

– Иди до прозореца и кажи какво виждаш?

– Виждам небето, как дърветата шумолят, а децата играят, – отговорил пътникът.

– Добре, – казал старецът, – а сега иди до огледалото и погледни. Какво виждаш сега?

– Себе си, – отговорил смутено пътникът.

– Ето ти получи своя отговор, – въздъхна старецът. – В края на краищата там и там е стъклото, но добави малко сребро и вече виждаш само себе си.