Пазарът бе пълен с хора. Продаваха мъже и жени за роби. Обикновена смяна на господарите.

Всеки хвалеше стоката си, като се надвикваше с останалите.

– Много е як. Върши всичко, което му поръчаш, – така възпълничък мъж представяше Матьо, доскорошен роб в неговото имение.

Така прехвалената стока, стоеше отпуснала рамене.

Мъжът с уморените си очи безцелно се взираха в далечината. През пепелявото му лице прозираше срам. Гордостта, че е човешко същество, се бе отдавна стопила.

Внезапно пред Матьо се появи мъж със нежни очи.

Изглежда той виждаше истинската стойност и потенциала на роба, който бе безразличен и незаинтересован от поредния купувач, но …

Матьо забеляза някаква искрица в очите на мъжа, който плати исканата цена за него и го отведе със себе си.

В дома си новият господар го облече разкошно и го нахрани изобилно.

С Матьо никой досега не се бе отнасял толкова човеколюбиво, за това той бе готов всичко да направи за него.

Досещате ли се кой е Матьо и новият му господар?

Това е всеки от нас, който бе роб на греха, но за който сега се открива нов по-добър живот с Христос, новият ни господар, Който плати цена за нашата свобода, като ни откупи със собствената си кръв.

Но това не е краят, а началото.

Христос ни освободи, не да правим каквото си искаме, според нашата правда, а да Му служим и чрез живота си да Го прославяме.

Тази сутрин бе прекрасна. На младоженците Ели и Тихомир, завърнали се скоро от медения си месец, им предстоеше ден пълен с възможности.

Какво ли щяха да правят?

Навярно да прекопаят градината, да работят нещо по новата си къща или просто да направят една дълга разходка заедно.

По време на закуската Тихомир небрежно отбеляза:

– Днес някои от приятелите ми ще карат мотоциклетите си. Бих искал да се присъединя към тях за около час. Нямаш нищо против нали, Ели?

– Не, – откликна младата жена.

Нея не я интересуваха мотоциклетите, но …

„Нали сме семейна двойка, – помисли си тя. – Трябва да правим нещо заедно“.

Блаженият облак на Ели за деня се разпадна болезнено.

Никой не е свикнал ужаса на бомбите, които експлодират наоколо. Нито е напускал дома, притежанията си, бизнеса, училището си и приятния живот, за да намери убежище в непозната земя.

Не познава глад, нужда, нито е останал бездомен.

Сякаш сме късметлии.

И въпреки това дори привилегированите имат своите изпитания, скърби, загуби и страдания.

Трудностите идват. Надеждите не се сбъдват. Бизнесът се проваля.

Злополуки, болести, депресия, трагедии могат да се случат на всеки от нас.

Децата и самите ние правим грешни избори. Объркваме се.

Нима Бог е напуснал картината?

Това усещане изпитваме, когато най-много се нуждаем от Него.

Бог ни е изоставил?

Къде е отишъл?

Има време за плач. И Ели викаше в болката си към Бога.

Той чува. Не си е отишъл.

Бог не бе отвърна лицето си от Ели. Той напълно я разбираше.

За това ще възстанови и изцери.

Надя бе на шестдесет и четири години.

Рано се ожени. Започна работа като счетоводител и така до пенсия.

Един ден тя се разстрои и се разплака.

Някой ѝ бе казал:

– Твоя живот е безплоден. Нямаш самореализация. Никакви амбиции. Дори не си се развила духовно. Животът ти е преминал скучно и мъгляво.

– А какво трябваше да направя? – бе попитала тя.

– Да беше нарисувала поне една картина или да се издигнеш в работата си. Дори едно обикновено пътешествие не си направила, …. – укориха я двойно и тройно.

Надя имаше син. Той беше инвалид, но тя много му помагаше и детето оздравя.

По-късно с мъжа си осиновиха момче от детския дом. После се появи братчето му. И него взеха.

– Не трябва да разделяш роднини, особено братя, – бе казал мъжът ѝ.

А той бе обикновен работник.

Така премина „безплодният“ живот на Надя.

Отгледа трима сина.

Дойдоха и внуците.

Картините, кариерата са добри постижения, но няма по-важно от децата. А и да отгледаш не един, а двама сирака …

– Всеки се реализира, както може, – каза ѝ комшийката Стефана след като я видя разплакана и разбра болката ѝ.

Катя се усмихна, отвори албума и показа на Стефана снимки на децата и внуците.

И тя отново се почувства щастлива.

Тази сутрин Мишо стана рано. Отиде в болницата, защото имаше сериозно ухапване по крака от животно.

– Ръфна ме питбул, – твърдеше Мишо пред лекаря.

Оказа се, че е бил ухапан от сибирски тигър, който отглеждал като домашен любимец в дома си.

Освен него Мишо държеше и малък алигатор.

Ухапаният бе арестуван, независимо от болката, която изпитваше.

Не стига, че го боли, а го арестуват отгоре на всичко.

Не е ли странно и безотговорно такова поведение? Да гледаш в дома си такива опасни зверове в дома си?!

Навярно Мишо е луд!

Не се ли отнасяме често към греха по този начин?

Нима не виждаме заплахата, която е по-опасна от тигър и алигатор?

Защо се отнасяме с безгрижие към греха? А последствията?! Те не закъсняват много.

Може би трябва да се разделим с беззаконието, докато е време.

Мирон и Дечо през жегата се бяха приютили под голямото дърво на улицата пред домовете им.

– Вероятно си попадал на фразата „Случи се“, – поде разговора Мирон.

– О, тя много често се повтаря, може би като оправдание, – отбеляза Дечо.

– В оригинал „it came to pass“ буквално означава „дойде да отмине“, – обясни Мирон.

– Е, фразата не е „Стана.“ В оригинал „it came to stay“ , което буквално е „дойде да остане“, – засмя се Дечо. – Но защо ми казваш всичко това?

– Същото се отнася и за нашата духовна долина. Няма да е все така. Ще премине, – поясни Мирон. – Докато не стане това, ние сме там. И това, което правим през това време, често определя и резултата.

– Някъде бях чел следното:“Понякога, когато си в пълна тъмнина, си мислиш, че си погребан. Но всъщност, ти си бил посаден“, – припомни си Дечо. – Мисля, че това напълно съответства на мислите ти.

– Интересна мисъл, – съгласи се Мирон, – но когато се чувстваме далеч от Бога, трябва да видим как Той ни изгражда и променя.

– Когато трудностите застанат на пътя ни, ние или бягаме от Бог, или към Него, – тъжно констатира Дечо.

– Ако се отдалечаваме от Господа, ние никога няма да разберем какво е искал да ни покаже в този момент, но когато тичаме към Него, ще Го опознаваме по-добре, ще го обичаме по-дълбоко и ще Му се доверяваме с цялото си сърце, – възторжено възкликна Мирон.

– Трябва да осъзнаем, че няма как да победим нищо чрез собствените си сили, – поклати глава Дечо. – Истината е, че когато признаем слабостта си, тогава ще открием Неговата сила в изобилие. Ще достигнем ново ниво в живота си.

– Въпреки че никой от нас не очаква с нетърпение тези трудни моменти, а в тях има толкова много растеж, – отбеляза Мирон. – Но когато всичко свърши ще разберем, че Бог е работил и ни е променял през това време.