Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Френският парламент е приел законопроект, според който животните са признати за живи същества, способни да чувстват.
По-рано според приетия закон през 1804 г. при Наполеон Бонапард, животните законно са се причислявали към неодушевените предмети и можели да бъдат притежавани.
Против приетия докумен  са се изказали от Националната федерация на профсъюзите на земевладелците, която защитават интересите на фермерите. Те са обезпокоени от това, че изменението на закона, може да засегне интересите на частните животновъди.
Инициаторът на законопроекта Жан Главини е казал, че законът няма да се отнася за дивите животни.
Във френската Наказателния кодекс се предвижда наказание за жестокост към животните. Максималното наказание е две години лишаване от свобода и глоба от 30 000 евро.

Папируса е бил част от погребалния обряд. Анализи показват, че текста може да е бил написан до 90 г. на първия век след Христа.
Експертите обясняват, че освен златни маски, жителите на Египет правели маски и от папирус напоен с лепило и изрисуван с боя.
За да могат изследователите да анализират документа ще използват метода на радиовъглероден анализ. Те могат да отнемат лепилото без да повредят текста.
Ако предположенията на изследователите са верни, то този папирус ще стане уникален образец на писмо от първи век, в който има цитати от Библията.
Досега има само няколко такива документа, който са създадени не по-рано между 100 и 200 година преди новата ера.