Това е станало през 1938 г., когато над Австрия надвиснала опасност да бъде присъединена към нацистка Германия. Тогава Калман решил да емигрира в Америка.

На прозорчето пред чиновника, оформящ емиграционните документи, се тълпели много хора.

При огромното количество работа, която трябвало да извърши измореният чиновник, се случвали порой от неприятности. Обърквали се имена, не се посочвала година на раждане, ….

На най-важните емиграционни документи на Калман на мексиканската граница  била открита ужасна грешка. Вместо „Имре Калман“ било написано Ирма Калман“.

Естествено човекът от граничната охрана бил много изненадан, когато пред себе си видял не Ирма, а набит и солиден господин Имре.

Калман, който знаел само унгарски и немски, изпаднал в ужас, не знаейки как да обясни ситуацията.

Изведнъж му дошла идея как да се справи с проблема. Извадил един пожълтял театрален афиш и посочил името на постановката „Царицата на чардаш“, след това с пръст посочил себе си, опитвайки се да обясни връзката между афиша и себе си.

– Имре Калман и Ирма Калман са едно и също лице.

Последната фраза, той казал на английски, това било единственото нещо, което можел да направи.

Служителят на границата удивен с възторг отворил уста.

– О, Имре Калман! – извикал той. – Знаменитият Имре Калман, който е написал толкова много прекрасни мелодии.

И той доволен запял фалшиво  популярна унгарска мелодия.

– Извинете, господине, – прекъснал го Калман, – бих искал да обърнете внимание на ….

– Разбирам, заявил чиновникът, поразен от запознанството си с краля на оперетата. – Вместо „Ирма Калман“ в документите трябва да пише „Имре Калман“. Аз няма да ви създавам пречки, заради тази грешка.. Такъв човек, който е написал такава прекрасна мелодия …

– Благодаря ви, – отговорил композиторът, усмихвайки се. – Но трябва да уточня, че всичките мелодии, които току що изпяхте са от …. Лехар!

Запазени са документи от Главното управление на имперската безопасност, които свидетелстват за преследването на масоните.

Смята се, че при нацисткият режим в Германия били ликвидирани около 150 хиляди масони, но точния брой до сега не е известен.

Масоните затворници в концлагерите се класифицирали като политически затворници и трябвало да носят обърнат червен триъгълник като отличителен знак.

Оказва се, че дори в нацистките лагери са могли не само да организират масонска ложа, но и да приемат нови членове в своите редици.

Адвокат донася в съда документи, за преразглеждане на делото.

Съдията сърдито пита:

– На какво основание?

– Ваша чест, у клиентът ми се намериха пари, за които аз и не подозирах.

Скоро в приюта за животни дойдоха Сара и Мирон. Те отдавна искаха да имат куче, но бяха решили да ощастливят някое бездомно куче, за това бяха дошли тук.

Когато влязоха, погледът на Сара бе привлечен от стар питбул. Той я гледаше с много тъжни очи. В него Сара съзря толкова много вяра и преданост, че не можа да подмине клетката.

Един от служителите на приюта, когато забеляза на какво се е спряла Сара разказа следното:

– Това е Роки. Доведоха го мъж и жена на средна възраст, защото имал проблеми с пикаенето. Явно те не искаха да си губят времето с лечението му, а час по-скоро да се отърват от него.

Историята на Роки, още по-силно трогна Сара и тя помоли:

– Отворете клетката, искам да го разгледам по-добре.

Щом ключалката щракна и вратичката се отвори; благодарния питбул радостно скочи в ръцете на Сара. След такова радушно посрещане Сара не можеше да остави кучето. Оформиха документите и тримата Сара, Мирон и Роки напуснаха приюта.

– Щом има здравословни проблеми, нека да го заведем на ветеринар, – предложи Мирон.

И те отидоха. Ветеринарът прегледа кучето и ги погледна угрижено. Съобщи им още по-тъжна новина:

– Той е в края на живота си, остават му само няколко месеца живот.

На Сара и стана мъчно, но успя да понесе леко лошата новина.

– Щом не можем да го излекуваме, – каза Сара, – нека да превърнем последните му дни в истински празник.

Цялото си свободно време Сара и Мирон посветиха на своя любимец. Пътешестваха наоколо, разхождаха се в парка, играеха с него на свеж въздух.

Роки получаваше редовно вкусна и питателна храна, масаж и маса приятни впечатление….

Живял някога един бригадир. През целия си живот той строил къщи. Остарял и решил да се пенсионира.

– Искам да оставя тази работа вече, – казал той на работодателя си. – Време е да се пенсионирам. Ще гледаме с бабата внуците.

– Добре, – казал работодателят,  – само че нека да се споразумеем така. Ще построиш последната си къща и ще те пенсионираме, с добра премия!

Бригадирът се съгласил. Според новия проект, той трябвало да построи дом за малко семейство. И се започнали: съгласувания, търсене на материали, тестване ….

Бригадирът бързал, защото той вече се виждал пенсионер. Нещо все не довършвал, опростявал, купувал по-евтини материали, така че по-бързо да ги доставят …..

Той усещал, че не прави най-доброто в работата си, но се оправдавал, че това е краят на неговата кариера.

Когато къщата била построена, извикали бригадира и работодателят му казал:

– Този дом е твой. Ето вземи ключовете и се настанявай. Всички документи са оформени. Това е подарък от фирмата за дългогодишния ти труд в нея.

Бригадирът се изчервил от срам, а всички го поздравявали и си мислили, че той се черви защото е много срамежлив, а той се срамувал от собствената си работа.

Той осъзнавал всичките си грешки и допуснати дефекти, а другите възприемали поведението му, като смущение от скъпия подарък.

И сега бригадирът трябвало да живее в дом, който е построил лошо.