Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Милан потри длани си:

– Такъв е редът поучаване, подчинение и учене.
– Вярно е, – съгласи се Слави, – Не трябва да преподаваш това, което не си приложил в живота си ….

– И не можеш да практикуваш това, което не си учил, – добави светкавично Милан.

– Не можем да имаме възстановяване, обновяване или съживление, докато държим нещата, заради които Исус умря, за да ни освободи, – поклати глава Слави.

– Послушанието е лепилото, което свързва Божието Слово със сърцата ни, – подчерта дебело Милан. – Това ни свързва с други вярващи.

– Ако молитвата е тамян, тогава дисциплината е димът от този тамян, – разгорещи се Слави. – Тя изпълва живота ни и прониква в света около нас.

– Послушанието е доказателство за нашата вяра …..

– А дисциплината ни превежда от Писанието към живота ни, – отбеляза Слави.

– Каквото и да си говорим не можем сами да се подчиним на Божието Слово, – поклати глава Милан.

– Исус не умря и не възкръсна, за да можем да живеем по-добър живот, сякаш можем сами да следваме Бог. Той беше убит за нашите престъпления и биде възкресен за нашето освещение, за да може чрез Светия Дух да се живее християнския живот чрез нас и за нас, – на един дъх изрече Слави.

– Покорството е изучаване на Божието Слово и правене на това, което То казва чрез силата на Светия Дух, живеещ във нас, – отбеляза Милан.

– На пръв поглед това изглежда невъзможно ….

Милан го прекъсна:

– Същият Дух, Който възкреси Исус от мъртвите, работи във нас, за да постигнем повече, отколкото бихме искали, мислили или си представяме.

Днес разговорът бе доста разгорещен.

– Ревността става явна, когато отказваме да празнуваме нечий късмет, таланти или способности, – отбеляза Веско.

– Завистта и ревността са части от най-ранната лъжа на врага, – добави Филип. – Те се изграждат върху почвата за сравнение, която ни кара да вярваме, че Бог задържа Своята доброта от нас и че вместо това я дава на някой друг.

– Този тип мислене е крепост на робство, – размаха ръце Живко.

Матей се размърда и заяви:

– Завистта е трудно доловима. Тя е опозиция на добротата, която слиза върху другите. С други думи завистта е в пряка опозиция на любовта.

Веско отново взе думата:

– Завистта и ревността вярват, че Божията доброта е ограничена и има само определено количество от нея. Това е вярата, че това, което някой друг има или му е дадено, ще бъде извадено от това, което ние може да имаме или да получим.

– Често, когато сме подбудени от завист и ревност, нашата естествена реакция е да омаловажим успеха на другите, за да се почувстваме по-добре относно себе си, – усмихна се Филип.

– Любовта не се хвали с нечии постижения, нито преувеличава собствената си значимост, – наблегна мълчаливецът Тодор.

– Прекалено високото мнение за нашите собствени мисли или способности ще отблъсне другите от нас, – забеляза Живко. – Такъв човек наричат, присмехулник и всезнайко.

– За нас е много лесно да попаднем в тази категория, защото вярваме, че нашите мнения ни определят и ни правят такива, каквито сме, – обяви Матей.

– Възможно ли е всъщност да задържаме любовта си към другите поради нашите мнения? – попита Велко, най-малкия в групата.

– Почитането и признаването на постиженията на другите, без значение кои са те или как живеят, не те прави по-малко важен, – отговори Веско. – Издигайки значението на другия, почитайки го, привличаш повече почит към себе си и е демонстрация на зрялост в сърцето ти. Способността да признаваш и почиташ някого е доказателство, че преодоляваш своите ограничаващи вярвания за Бога.

– Любовта избира да празнува всички добри неща! Тя се радва с онези, които се радват, – каза Филип. – Да обичаш другите, като ги почиташ, се превръща в място на свобода, вярвайки, че има предостатъчно доброта за всички нас.

Петър и Добри бяха приятели. Те учеха в един и същи колеж.

Петър не беше християнин, а Добри се водеше за такъв.

Един ден Петър каза на приятеля си:

– Можеш да ходиш на църква, но си агностик.

– Какво имаш предвид? – заекна Добри.

– Просто гледам какво правиш, – отговори Петър. – Изглежда не прекарваш времето си в неща, които другите християни правят и със сигурност извършваш други, които те никога не биха направили.

Добри се изчерви, но не каза нищо, а Петър довърши обяснението си:

– За това предположих, че не си сигурен в какво точно вярваш. Следователно си агностик.

Никой не може да надникне в сърцата на другите, но действията го разкриват.

На Добри не беше лесно да се изправи пред сигурно доказателство за неговото неверие.

Бог използва Петър, който не Го познаваше, за да върне обратно към Себе Си Добри.

Ако сте християнин, животът ви ще предостави ли доказателства в подкрепа на това?

Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.

Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.

Най- настървено нападаше Крум:

– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?

До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:

– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.

– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?

– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.

– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.

Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.

Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:

– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.

– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.

Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:

– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.

Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.

Трифон ги огледа и попита:

– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?

Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.