Борис бе доста възрастен. Отдавна се бе пенсионирал. По здравословни причини трябваше да се откаже от шофирането.

Живееше сам.

– Въпреки всичко, се нуждая от помощ, – споделяше той с приятели. – Трябва да взема покупките си, да купя от аптеката лекарства, а в неделя някой трябва да ме закара на църква.

Борис обичаше дните в дома си.

– Наслаждавам се на безплатна музика за поклонение онлайн и библейско преподаване по телевизията през целия ден.

Той прекарваше дните си заобиколен от Писанието, молитва и хваление.

Навиците, които поддържаше, бяха резултата от това, къде бе засадено сърцето му.

Намерил благоволение в Бога, Борис се наслаждаваше на Неговата истина. Често размишляваше върху нея, за това не следваше бунтовния модел на този свят.

Трудности има всеки, но живот установен в пътищата на Господа “ е като дърво, посадено край водни потоци. . . чийто лист не повяхва“.

В зависимост от сезона на живота ни не винаги сме в състояние да прекарваме повече часове на ден в изучаване на Библията.

Въпреки това, Исус засища всеки, който е жаден, който дойде при Него, а Светият Дух изпълва Неговите последователи като река.

Можем да натопим сърцата си в живата вода чрез хваление и разсъждение върху Писанието, а също и чрез грижа за другите, говорене с Бог, докато работим или молим за прошка, когато сбъркаме.

Следвайки Божията мъдрост, ние поставяме сърцата си в плодородна почва. Този живот се нарича праведен и Бог бди над него.

Мартин бе обхванал с ръце главата си и се вайкаше:

– Има ли значение това, което правя? Загубих ли времето си напразно?

Баща му го погледна, усмихна се и вметна:

– Голяма част от работата ни остава невидима….

– Как така невидима? – прекъсна го Мартин.

– Например, – бащата се почеса по главата, – ако се грижиш за възрастни родители или да кажем за дете с увреждания. Да се жертваш в дейност, от която някой отчаяно се нуждае, често е работа, която само Бог знае.

– Добре, – въздъхна тежко Мартин, – аз питам, за да оценя действията си, това лошо ли е? Какво друго мога да правя?

– Просто се помоли, – посъветва го бащата.

– Как да се моля?

– Господи, – поде тихо и спокойно бащата, – научи ме да броя дните си така, че да бъда доволен само в Теб и да знам, че работата, която изграждаш чрез мен, ще продължи.

Успехът не се измерва с това, колко може да направи човек, преди да изтича при Бога за помощ.

Действията ни ще бъдат ефективни, когато първо търсим Бог и се облягаме на Него за всяка следваща стъпка.

Един ден Пламен бе много изненадан. Баща му пиеше чая си от чинийка.

– Не мога да помогна .Чашата ми преля, – очите на баща му блестяха от удоволствие. – Бъди честен, нима не те е радвало такова неочаквано „преливане“.

Пламен се ухили и започна да изброява, това, за което се сещаше:

– Крем, който капе от ръба на по-дълбок съд. … сладолед, който се стича по фунийката …

– Ето виждаш ли? Всяка такова малко „преливане“ носи радост, – отбеляза бащата. – Така и Давид описва щедростта на Небесния Пастир, Който се грижи за нас.

Пламен мълчеше и слушаше почтително баща си. Той винаги го бе възприемал за мъдър човек.

– Забележи, – поклати глава бащата, – ние получаваме богато снабдяване от Господа. Имаме напътствие и защита в сложния път на живота си.

– Колко е хубаво, че дори, когато има противопоставяне, то не пречи на Божията доброта и любов да стигнат до нас, – добави Пламен.

– Бог не ни дава просто благословения в долината на мрачната сянка или от това, което се нуждаем, когато сме затруднени …. Той излива Своето състрадание в живота в толкова голяма степен, че то прелива в благословения там, където очакваме най-малко, – това малко по-дълго красноречие докосна дълбоко сърцето на Пламен.

Бащата вдигна ръцете си нагоре и прибави:

– За това не трябва да се страхуваме, когато напуснем тучните пасища и кроткия поток, защото нашият Велик Пастир остава с нас. Божията доброта и любов „ще ни следват през всичките дни на живота ни“.

Стефан бе единственият, който оцеля след корабокрушението. Дни наред плаваше, като се държеше за парче дърво.

Когато бе изгубил всякаква надежда, на хоризонта се появи лодка.

Скоро тя се приближи и някой извика като хвърли въже:

– Пусни дървото и се хвани за въжето.

Стефан започнаха да го терзаят съмнения:

– Това парче дърво ми е помогнало много да преживея през последните няколко дни в морето. То бе с мен, когато имах нужда. Разчитах изключително на него, за да оцелея, … а сега да го пусна и да се хвана за въжето. О, не, това е твърде рисковано за мен.

Стефан се обърна към лодката и започна отчаяно да вика:

– Не мога, ще се държа за дървото.

От лодката много трудно уговориха корабокрушенеца да се хване все пак за въжето.

Независимо дали го осъзнаваме, но ние действам така постоянно в духовния си живот.

Исус ни кани да Го последваме и да започнем да живеем по нов начин. Да изоставим нещата, на които досега сме се доверявали и да уповаваме на Него.

Това „пускане“ на нашия начин на живот понякога може да ни се стори като умиране, като че ли губим живота си такъв, какъвто го познаваме. Изглежда доста страшно.

За разлика от оцелелия корабокрушенец, решението ни да се отпуснем и да се доверим няма да е еднократно.

Дори след като решим да се доверим на Исус и да Го последваме, понякога ще се окаже, че се придържаме към части от стария си начин на живот. Ще се уловим, че се връщаме към познатите източници на сигурност.

И всеки път ще трябва да вземаме решение, отново и отново, да се освободим и да поемем живота, който Исус предлага.

Влезеш ли в дома на Петко, ще видиш във всички стаи окачени множество часовници. Изглежда това му бе слабост.

Веднъж приятелят му Дичо го попита, гледайки това многообразие от показващи времето механизми:

– За какво ти е всичко това?

– Тяхното тиктакане и звънене, ме успокояват, – призна си Петко. – Сигурно изпитвам вътрешен страх от това да закъснея, а може би всичките тези часовници потискат моите притеснения, че ще пропусна нещо важно.

Дичо се усмихна и каза:

– За разлика от теб Исус винаги е знаел кога е подходящото време – да изцерява, да поучава, да укорява, да се оттегля, да посещава празнични вечери.

– Е, да, – поклати глава Петко, – Той е знаел, че царското Му влизане в Ерусалим на Цветница ще бъде последното за Него.

– Тогава удивително чудо се е случило сред палмите, – плесна с ръце възторжено Дичо.

– Големи тълпи хора са разпознали в кроткия мъж на смиреното магаренце техния Месия, – Петко продължи да разнищва нишката на историята – изпълнението на цялото Старозаветно Писание. Възгласите им: „Осана!“ показваха, че те са познали времето, когато техният Цар е яздил право към живота им и е изисквал тяхната преданост.

– А днес осъзнаваме ли в какво време живеем? – попита Дичо.

– Днес е времето, – наблегна Петко, – когато всеки от нас трябва да престане да се колебае и да признае Исус Христос за свой Господ и Спасител.

– Интересното е, – отбеляза Дичо, – че Исус идва днес лично при нас, както в онези паметни дни.

Нека Му се поклоним и да Го приемем в сърцата си.