В очите на Тони се четеше това, което бе в сърцето на Атанас – страх. Двамата не бяха постъпили добре и сега ги очакваха наказание.

Бяха привикани при директорът на училището.

Когато вратата се отвори, лицата им бяха пребледнели.

Директорът ги покани:

– Заповядайте и се настанявайте на столовете.

Настъпи кратко мълчание. Момчетата бяха навели глави.

Директорът закрачи пред тях. Той започна бавно и спокойно:

– Познавам бащите ви от деца, но ако разберат какво сте направили ще бъдат много разочаровани.

Провинилите се искаха пода да се отвори под нозете им и да ги погълне. Тежестта на личната отговорност за провинението направо ги смачкваше.

– До кога ще продължавате така? Това не е първото ви провинение! – леко повиши тон директорът.

– Виновни сме, – тихо промълви Атанас.

– Очаквате пак да ви накажа, а следващия път пак същото „виновни сме“.

И двамата въздъхнаха тежко.

– Защо не живеете така, че след това да нямате угризения? Поемете лична отговорност за злодеянията си. Вашите грешни избори носят срам за вас, родителите ви и Бога.

Тони се разплака и Атанас го последва.

За тях вече нямаше значение какво щеше да бъде наказанието, осъзнаваха нещо по тежко от това – срамът, който ще последва действията им.

Времето се стопли. На дъждовете им омръзнаха да валят и спряха. Слънцето се усмихна на всички и огря гори и поля.

Какво по-добро време от това за размисъл?1!

Петко и Валери не чакаха покана и потеглиха към близкия хълм, пресичайки местната гора.

– Мислиш ли, че наивникът е глупак? – попита Петко.

– Е, чак глупак …., не. – сбърчи нос Валери. – Вярно е , че вярва на всичко. За това такива лесно се подвеждат и се манипулират…..

– Да, те са като децата, – възкликна Петко, прекъсвайки приятеля си. – Впечатляват се от нещо интригуващо и много интересно.

– Да не говорим, когато търсят одобрението на някои други, особено ако са властни характери, – махна с ръка Валери.

– Така подкрепят и диктаторите, които им обещават мир и благоденствие, – допълни Петко.

– Уж са интелигентни, но не желаят да размишляват сериозно върху проблемите, – повдигна вежди Валери.

– Такива лесно се подвеждат по начините и методите за по-бързо и лесно забогатяване, – засмя се Петко.

– Въпреки това не трябва да бъркаме доверчивостта и наивността, при която липса задълбочено мислене, – наблегна сериозно Валери.

– Веднъж бях сред група простички хора, но те не бяха наивни, а дори много мъдри, – сподели Петко.

– Ти може да мислиш задълбочено по даден въпрос или да си в добро материално положение, дори да имаш висше образование и пак да си наивен, – констатира Валери.

Говориха още дълго по въпроса, но не стигнаха до ясно заключение.

Вие как мислите, наивникът глупак ли е?

Да недоволстваш и роптаеш е най-лесно, особено когато си в затруднение.

Всички ли реагират така в трудни моменти?

Близък приятел на семейство Петрови, бе овдовял преди пет години. Трудно му бе. Децата му бяха в тинейджърска възраст. Внезапно този мъж почина от рак.

Петрови осиновиха сираците, въпреки че имаха още четири деца.

Няколко месеца по-късно цялото семейство бе далеч от дома си. Радваха се на почивка край морето.

Тогава къщата им пламна и изгоря до основи.

Отсявайки пепелта, разчитайки че ще намерят нещо ценно, бездомното семейство се натъкнаха на лист хартия, който бе добре запазен.

Когато Катя, една от дъщерите на Петрови, го намери се усмихна и го прочете на глас:

– Удовлетворение: Осъзнаване, че Бог вече е осигурил всичко необходимо за настоящето ни щастие.

Сякаш цялото семейство чу гласа на Бога от изгорялата къща.

Той ги видя, чу ги и беше с тях.

– Пламтяща къща, не може да изгори всичко, което е наше, – възторжено възкликна главата на семейство Петрови.

Този възглас бе подет от Симо, едно от осиновените деца:

– Тяло, опустошено от рак, не може да ни отдели от Христовата любов.

– Страданието се опитва да ни заслепи за Христос, – добави стопанката на изгорелия дом, – но вярата държи нашата надежда.

Исус е централната част от пъзела на страданието. Ако Го поставим на място Му, пъзелът ще придобие смисъл.

Независимо през какво преминавате, погледнете нагоре и се усмихнете.

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Баба Марга отглеждаше прекрасни цветя в градинката близо до къщата си. Тя бе малка, под самия прозорец.

Красивите цветя се виждаха от всеки и всички им се възхищаваха.

Колкото и ужасни времена да преминаваха, в малката градинка винаги цъфтяха цветя. Един малък рай под прозореца на къщата.

Старицата садеше цветя и ги поливаше, но един ден ослепя. Въпреки това тя стоеше до градинката, не виждаше цветята, но знаеше, че те са там.

Деца и внуци сега помагат за отглеждането им. И какво като не ги виждаше с очите си?

Всеки трябва да има такава малка градинка. В нея е нужно да посадим семена на любовта, добротата, милостта, …

Те ще ни радват и ще правят другите щастливи.

Ако сте създали своя собствена малка градина тук, тогава те ще ви пуснат в голямата. Където вечно цъфтят прекрасни цветя с прекрасен аромат.