Мартин влезе в един ресторант с майка си. От един час той си мечтаеше за един хубав обяд.  Скоро към тях се присъедини и баща му.

Седнаха на една маса и сервитьорката донесе менюта. След няколко минути майката на Мартин го хвана за ръката и тримата тръгнаха да излизат от ресторанта.

– Мамо, защо си тръгнахме без да обядваме? – попита Мартин.

Майка му само мълчаливо му посочи една табела. Мартин все още не ходеше на училище и не знаеше да чете, за това попита плахо:

– А там какво пише?

– „Заведението не сервира на чернокожи“, – прочете набързо майката.

– Това не е правилно, – каза бащата. – Никога не бих се хранил в ресторант, в който се сервира само на определени хора.

Когато прочетоха горната история Младен и Радко се натъжиха.

– Ако днес расизма спрямо чернокожи е незаконна в нашата страна, това не означава, че той не съществува под други форми на дискриминация, – каза още по-печално Младен.

– Какво искаш да кажеш? – погледна го изненадан Радко.

Младен погледна приятеля си в очите и обясни:

– Всеки път, когато показваме различно отношение към определени хора, било заради облеклото им, техните доходи, националността или по друга някаква причина, ние проявяваме дискриминация към тях. Това е грях.

– Вярно е, че като християни, ние трябва да се ръководим от закона за любовта към ближните, – съгласи се Радко.

– За съжаление не спираме да разделяме хората по различни критерии, – добави с болка Младен.

– Чувах баща ми да казва, че това не е правилно. – каза Радко. – Нали всички сме равни пред Бога?

– Дори различните от нас хора са Божии деца.

– Нека Бог да ни помогне да гледаме и се отнасяме към хората така както Той го прави.

Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.

На сто хиляди деца, които учат музика, само едно става истински музикант. Навярно на милион деца само едно е музикално, колкото Моцарт, Бетовен, … Това означава ли, че останалите деца не трябва да учат музика?

Не, музикалното възпитание не е само за музиканти. Това възпитание привежда човек в хармония.

Музиката е храна за човешкия мозък. Всички форми на музика учат не само да се възприема музиката, но и думите, поезия, изобразително изкуство. Тя събуждат творческия талант.

Музика е езикът на науката, културата, логика, риторика. Тя предоставя невероятни емоционални преживявания. Създава друг начин на мислене.

Изучаването на музиката и свиренето на даден музикален инструмент оказва огромно влияние на всички вътрешни усещания, възприемането на хармонията, долавянето на баланса и установяване на съвършенството.

Ние раждаме гениални деца, А после правим всичко възможно, за да ги „излекуваме“ от този вреден „недостатък“.

Как да запазим у детето си свежестта на възприятията, способността да чувства и ясно да реагира на света?

Какво не трябва да правим, така че да не превръщаме яркото, мислещо и чувствително дете в изперкал, скучен, нежелаещ да твори възрастен?

Умеем ли да общуваме с децата си? Контролираме ги прекалено много или им създаваме самотен, еднообразен и монотонен живот?

Как да не загубим детската парадоксалност и гениалност?

Каква роля играе чувството за хумор? Това е силно качество, което донася радост в живота, духовно и физическо здраве на човека.

Колко много въпроси, а децата ни растат. Дали ще успеем да запазим гения в тях или ще ги“нормализираме“ според общия критерий?

Това решава всеки родител, но не е без значение, защото от това зависи бъдещото поколение, а след него и следващите.

Когато децата ми прекарваха по-дълго време с някой от приятелите си, започваха да се държат като него и се забелязваха някои от неговите маниери у тях.

За това ги съветвах да подбират хората, с които дружаха. Всеки родител би искал децата му да дружат с добри младежи, които да им влияят положително.

Така е и със всеки от нас,  ако прекарваме повече време с Бога, другите ще виждат в нас, достойни Негови последователи. Ходим на църква и в група изучаваме Библията, но това не е достатъчно. Необходимо е да прекарваме, колкото може повече време в молитва. Ето Исус изпълняваше волята на Своя Отец, но прекарваше дълго време в молитва, понякога цяла нощ.

Отделянето на повече време за молитва е най-добрия начин да общуваме по-дълго с Бога. Така отваряме сърцето си за Неговото действие и получаваме водителство във всички сфери на живота си.

Повечето от нас прекарват около 40 часа седмично със своите колеги. Ако Бог е най-близкият ни приятел, представете си, колко положително бихме им повлияли!