Някога си в едно далечно царство живеел ковач. Той се научил така изкусно да прави вериги, че в крайна сметка започнал да ги носи върху себе си.

Това се харесало и на другите ковачи и те усъвършенствали това изкуство.

Хората започнали да си слагат вериги, дори царят и благородниците не изостанали в това, а последвали людете.

Царят издал специален указ:

– Всички да носят вериги.

Децата в училище се обучавали как правилно да носят такива „важни атрибути“.

Бижутерите започнали да правят златни, сребърни и вериги с диаманти, които се превърнали в най-високо държавно отличие.

Появили се майстори, разработващи нови и подобрени вериги от различни ултралеки сплави.

Започнали да се провеждат научни конференции и симпозиуми за веригите. На тях учените пренаписали история на царството. В нея те утвърждавали, че вериги са се носели от древни времена.

И все пак се намерили хора, които не искали да ги носят. Те били преследвани. Лишавали ги от свобода. За наказание им слагали по-тежки вериги, които им причинявали болка и дори смърт.

Въпреки това, когато умирали, тези мъченици говорели на останалите:

– Освободете се от веригите си.

Постепенно все повече хора от това царство започнали да вярват в идеята, че веригите трябва да бъдат премахнати.

Някои напълно ги премахнали, други само от части.

Освободените обяснявали на всички:

– Сега ни е по-леко да живеем.

Но другите само клатели глава невярващо и дрънчали още по-силно с веригите си.

След време по-голяма част от населението започнало да разбира, че е възможен живот без вериги.

Царят издал нов указ:

– Оправдават се всички, които са отказали да носят вериги.

Даже организирали празник на пострадалите.

Но както и преди, никой не смеел да свали веригите си. Те били свикнали с тях.

Учителят свърши писането на дъската и се обърна. Учениците се заливаха от смях.

– Първото ви уравнение е грешно написано, – хилеше се силно Симеон и сочеше с пръст дъската.

Учителят остана напълно сериозен.

– Умишлено го направих, – каза той. – Исках да ви покажа нещо важно.

Усмивките изчезнаха от лицата на учениците. Настъпи тишина.

– Така светът ще се отнася към вас, – допълни учителят и замълча.

Децата го гледаха недоумявайки, каква връзка има грешното написване на нещо с отношението на света към всеки от тях?!

– Останалото, което написах е правилно, но никой от вас не ме похвали за това, – отбеляза учителят. – Всички ми се присмяхте само за едно нещо, което грешно направих.

Учениците гузно мълчаха.

– Светът никога няма да оцени милионите добри неща, които правите, но сбъркайте само веднъж и веднага ще започнат да ви критикуват.

Учениците бяха навели глави, те не смееха да погледнат учителя си.

А той продължи:

– Това не бива да ви спъва и огорчава. Издигайте се над всеки присмех и критика. Бъдете силни, това е животът.

Дните се стоплиха и започна да се усеща пролетта. Стопаните подеха дворовете си, за да ги подготвят за сеене.

Венко и Стоил засяха лука и седнаха на припек.

– Какво ще кажеш, ако някой твърди, че е християнин, а не се държи като такъв? – попита Венко.

– Бог поставя специална песен в сърцата на спасените Си деца. Повечето я пеят силно и то до края на живота си, – отговори Стоил.

– А ако песента затихне? – присви очи Венко.

– Е, понякога минава дълго време, в което не се пее Божията песен, – почеса се по главата Стоил, – но истината е, че винаги усещаме кога някой се е доверил на Божията благодат.

– Ами ако човек не вярва, а се преструва доста умело на такъв? – въртеше се неспокойно Венко на мястото си.

– Дали нечия вяра е истинска или не, това не е наша работа, – вдигна показалеца на дясната си ръка Стоил, – но знаем едно, че който се обърне към Господа, се спасява. Нашата задача е да се доверим на Бога, за да призовем децата Му към дома.

– Добре, ще се доверим на Господа, но децата Му са своенравни, а може да бъдат и наранени, тогава? – неспокойствието не даваше мира на Венко.

– Все пак неговите ще чуят гласа му и нещо в тях ще се събуди, – плесна с ръце Стоил. – И когато това стане, те ще започнат да пеят.

Обикновено Наталия оставаше в къщи и се грижеше за децата. Днес докато заедно със съпруга си пиеше сутрешното си кафе, усети колко изморен вид имаше той.

Часове наред Румен работеше в малкия си бизнес, но върнеше ли се в къщи полагаше огромно усилие за да помага в домакинството и да се занимава с децата.

На вратата тя го целуна и прошепна на ухото му:

– Благословен ден.

На Наталия и се искаше да поеме част от бремето му, но не можеше.

Докато се занимаваше с децата ѝ хрумна да му изпрати съобщение, с което да го увери, че мисли за него, че го обича….

Точно в този момент в главата ѝ се прокрадна мисъл:

„Твоят съпруг е твоето висше призвание“.

И тя осъзна, че това бе истина. От всичко в живота ѝ той бе най-важния за нея, разбира се след Господа.

Бог не напразно ги бе събрал заедно.

– Да, – каза си тя, – трябва да почитам Румен, да го уважавам и да му помагам в изграждането му.

Мислите ѝ бяха бързо прекъснати. Така е, когато имаш малки деца.

Малко по-късно Наталия чу сигнал от телефона си. Някой ѝ изпращаше SMS. Тя натисна клавиш и разтреперана прочете съобщението:

„Обичам те. Оценявам всичко, което правиш за мен и децата. Доста съм натоварен в работата си и навярно ти изглеждам вял и апатичен, но това не е така. Аз съм най-благословения мъж на земята, защото имам теб. Не се притеснявай за мен. Дано и твоят ден мине добре. Обичам те много!“

Очите на Наталия се насълзиха. Тя благодареше и благославяше.

Препрочете още веднъж съобщението и добави:

– Днес Бог е говорил и на двама ни. Да, моето първо призвание е моят брак.

Празниците отшумяха и остана сивото и неблагонадеждно ежедневие. Какво правят в такива случаи хората?

Бено се бе подпрял на портата и гледаше минаващите хора край дома си. Зададе се Недю. С него бяха приятели от деца.

– Здравей, как я караш, – поздрави го Бено.

Недю бе изморен и несговорлив.

– Я постой. Влез, – покани го Бено. – Ще седнем под черницата, аз черпя. Ще опиташ моята гроздова.

Недю неохотно потътри крака към двора на приятеля си. Бе се вкиснал и съвсем не му бе до приказки, но с Бено бяха расли заедно, не можеше да му откаже.

Двамата седнаха под дървото. То хвърляше шарена сянка и приканваше към отмора.

Пийнаха. Душата на Недю се поотпусна и ….. той зареди оплакванията си:

– Като огледах всичко, в което бях вложил и последните си сили, за да постигна нещо, установих, че всичко е било безсмислено. Все едно съм гонил вятъра.

– Остави се от тези кахъри, – махна с ръка Бено. – Виж как я карат хората.

– Какво толкова правят те? – намръщи се Недю.

– Дай им на тях хляб и зрелища, – многозначително поклати глава Бено.

– Да бе, вместо да се изправят пред реалността, се разсейват с деликатеси и забавления, – отсъди строго Недю.

– Забележи как хората прекарват времето си, – наблегна Бено. – Фокусират се към телевизионните сериали, мачове, разни фантазии и хобита.

– Но всички тези форми на „хляб и зрелища“ ги отклоняват от истинското и реалните цели. Гонят тоя де духа, – ядно скръцна със зъби Недю.

– Всички тези неща изсмукват времето и енергията им. Те не водят до нищо значително в живота, – повдигна вежди Бено.

– Човек не трябва да позволява на света да държи сърцето и ума му, – размаха заканително ръка Недю.

– Но за това е нужно да предадат живота си на Бога и първият им приоритет да бъде търсенето на Божията правда и Неговото царство.

И двамата знаеха, кое е правилно, но често затъваха в проблемите си и не гледаха към Този, Който можеше да ги освободи.