Предстоеше традиционното събиране на фамилията. Дани и Роси товареха необходимите неща, тъй като няколко дни щяха да прекарат при по-възрастните си родители, където щяха да се срещнат с останалите си роднини.

Децата се въртят край тях и допълват напрежението. Дани действа под пълна пара. Повишава глас на децата и съпругата си, докато накрая рухна нацяло.

– Какво ти става? – попита го Роси. – Изглеждаш много по-зле от друг път в подобни ситуации.

Дани седна и си зададе въпроса:

– Защо съм толкова притеснен по време на такова радостно събитие за семейството?

Изведнъж в съзнанието му изплуваха миналогодишните критики и злобни коментари на един от братовчедите му.

– За това ли се е натрупало в мен всичкото това напрежение? Навярно несигурните ми мисли са били подхранени от това, че съм приел казаното за вярно.

Дани се ядоса на себе си, че се бе подал на това влияние и носеше товар, който досега не бе осъзнал. Той бе допуснал и нещо още по-лошо, всичко това да афектира върху собственото му семейство.

Най-накрая реши да се моли за човека, който го бе наранил.

– Господи окуражи ме. Навярно неговия коментар е плод на неговата несигурност и огорчение…..

Това напълно го успокои.

Той разбираше, че молитвата му може да не промени братовчед му, но със сигурност щеше да поправи и обнови него самия.

Дани усети как прошката изпълни сърцето му.

Тази година товарът на колата бе по-малък, защото не го придружаваше тежестта на страха и болката. Всичко бе опаковано във мир и с любов.

Децата играеха, като се изкачваха по една стръмна стълба. Всички с изключение на едно дребничко момченце се стремяха да избутат другите и първи да се доберат до върха.

Малкото момче, на което всички викаха Дребосъка, тъй като отдавна бяха забравили името му, напредваше бавно, но сигурно нагоре.

Никой не го буташе, защото повечето се блъскаха много по-напред от него.

Когато свърши играта, всички деца уморени и въодушевени от гонитбата, слязоха от стълбата и си намериха друго занимание.

Дребосъкът приседна на пейката и се загледа в новото начинание на другарчетата си.

Дядо Стефан зорко следеше децата, когато се катереха по стълбата. Той бе готов да хване всяко дете, което би се изтърколило надолу, но за негова радост това не се случи.

Старецът погледна Дребосъка и му се усмихна:

– Гледах те как пълзиш бавно нагоре. Страхуваше ли се?

– Не, – каза съвсем сериозно малчуганът.

– Не разбирам, какво те възпираше да не бързаш нагоре? – вдигна рамене озадачен дядо Стефан.

– Когато те стигаха върха, гледаха надолу, – обясни Дребосъка. – Виждах колко високо са се изкачили и се плашеха.

Старецът все още не можеше да разбере каква е логиката на момчето, но слушаше много внимателно.

– А когато се изкачвах, аз гледах към върха, – продължи обяснението си Дребосъка. – Струваше ми се, че все още съм низко, а това ме подтикваше да се катеря нагоре.

Бяха организирали малък празник. Лили и Андрей с децата си бяха поканени на него. Двамата отскоро бяха станали приемни родители.

Празникът продължи цели два часа. През цялото време Лили едва сдържаше сълзите си.

– Запази спокойствие, – посъветва я Андрей. – Радвай се на този празник.

– Погледни, – със задавен глас промълви Лили, – на където и да обърна очи в тълпата виждам Исус.

И наистина бе така.

Деница държеше увито в одеяло момиченце и му се усмихваше. То бе родено от майка пристрастена към наркотиците.

Цял рояк от доброволци посрещаха хората на вратата, поздравяваха ги и се надпреварваха да им връчват малки подаръци.

Тони и Силвия побутваха смутените си шест приемни деца напред. Някои от тях носеха очила с голям диоптър, а други имаха шини на краката. Децата бяха облечени спретнато в чисти съобразени с възрастта им дрехи.

Лео ликуваше с кутия от LEGO конструктор:

– Вижте, дядо Мишо ми го подари!

Станислав внимателно обърсваше слюнката от устата на приемния си син, който седеше в инвалидна количка.

Теодора бе гушнала две малки момичета със слухово апарати и им пееше, като леко ги полюшваше.

Забелязваше се, че всички тези хора обичаха Исус и същевременно Го представяха.

Да, тази вечер Христос бе навсякъде, където и да погледне човек.

Съучениците на Тома постоянно му се присмиваха. Особено видеха ли го да разтваря малкото Евангелче и да чете, подигравките им не стихваха.

– От това можеш само да оглупееш.

– Ако обичаш да четеш толкова, вземи някой дебел учебник, поне ще научиш нещо свястно.

– Защо четеш Евангелието всеки ден, нима си забравил какво се случва по-нататък?

Тома ги поглеждаше, усмихваше им се и кротко им отговаряше:

– Колкото и пъти да препрочитам тази Книга – и той я издигаше малко пред себе си – всеки път откривам нещо ново, което не съм забелязал преди.

– Ти как четеш, през ред ли, та не забелязваш някои неща?

– Евангелието е като неизчерпаем кладенец с жива вода, – гласът на Тома звучеше ведро. – Освен това една и съща история или изрази в Нея ми разкриват напълно различни хоризонти.

– Ако толкова пъти бях чел това книжле, досега да съм го научил наизуст и да съм го захвърлил нейде.

– Човек трябва не само да чете Евангелието, а и да го изпълнява, – наблегна Тома.

Мнозина махах с ръка и го отминаваха, но имаше деца, които се заинтересуваха от Книгата и пожелаха да я четат.

Даниела и съпругът ѝ имаха две деца. Едва свързваха двата края с парите, които получаваха като социални помощи.

Повече от половината ѝ пари отиваха за плащането на наем, ток и вода. Затова средствата им свършваха малко преди да свърши месеца.

Но един ден нещата се влошиха нацяло. Даниела нямаше с какво да купи сапун. Нямаше с какво да изпере и умие децата си.

Нищо друго не и оставаше освен да коленичи и да се помоли и тя побърза да го стори.

– Господи, до сега не сме закъсвали до такава степен. Нямам пари дори да купя сапун, за да изпера гащичките на малките си деца…..

Изведнъж звънеца на входната врата звънна.

– Кой ли може да е? – попита притеснено Даниела.

Когато отвори вратата на прага видя промоционален образец сапун.

Тя се усмихна.

Някои биха го нарекли съвпадение, но мога да ви кажа, че това бе „Божието съвпадение“.

Когато страхът почуква на вратата, отговаря му вярата.