Ели и Ники се познаваха още от студентските години. Те не можеха един без друг. Всички ги смятаха за съвършена двойка. След като завършиха университета, те се ожениха.

Мечтаеха за нещата, които им предстояха. Правеха си планове:

– Ще си имаме няколко деца, – казваше радостно Ели.

– Ще ги възпитаваме и ще им помагаме за уроците в училище, –  допълваше Ники.

Но нещата не винаги стават така, както ги искаме. Минаха няколко години, а Ели изобщо не можеше да забременее. Тогава двамата с Ники се обърнаха за съвет към лекар.

– Според изследванията всичко е наред, – сви рамене лекарят. – Вероятната причина за безплодието е стресът, който преживява Ели. Пийте успокоителни чайове и се старайте да бъдете по-малко нервна.

Но и това не даде никакъв резултат. Тогава Ники е Ели се съгласиха  да опитат и изкуствено оплождане, но организмът на Ели отказа да приеме ембрионите.

– Тогава нека да си осиновим, – предложи Ники, след като се бяха провалили в поредния си опит да имат собствено дете.

Този път им провървя. Срещнаха се с бременна жена, която бе готова да се откаже от бъдещото си дете.

Зарадвани Ники и Ели бързаха да оформят необходимите документи, за да прегърнат новороденото.

И стана чудо ….. Когато Ели радостно прегръщаше осиновеното си дете и правеше бъдещи планове за него, се установи, че най-после е забременяла.

Влади беше малко палаво момче. Той беше осем годишен. Тогава заедно с родителите си Влади живееше в една къща.

Пред тях имаше детска площадка, на която идваха много деца, с които Влади се сприятели. Понякога те дълго оставаха, за да си поиграя.

Родителите на Влади му казаха:

– Кажи им да се прибират по домовете си, късно стана вече.

Влади дълго мисли как да подходи към децата. Накрая ги попита:

– Искате ли да ядете?

Децата радостно отговориха:

– Да, гладни сме.

– Тогава се прибирайте по къщите си, – каза им Влади.

Родителите на Влади и до сега помнят находчивостта, проявена от сина им.

В едно неделно училище дошли проверяващи. Децата били малко и когато проверяващите влезли в помещението, всяко дете поздравило дошлите.

Членовете на комисията през целия ден обикаляли стаите в сградата. Децата, където и да ги срещнели отново ги поздравявали.

Проверяващите били изненадани от това. Тогава един от тях попитал един ученик:

– Ти вече ни поздрави, защо като се срещнахме отново, ти пак ни поздравяваш?

Ученикът отговорил:

– В живота на всеки човек постоянно се случва нещо и хората се променят. Така, че може да се каже, че за това време и вие сте се променили. Затова ние вече сме съвсем други хора и отново можем да се поздравим.

Бяха се карали. Децата веднага усещаха това по поведението на родителите си. Лъхаше прекалена любезност по време на вечерята между тях.

– Свали си лактите от масата, Лили, покажи малко уважение към храната, която майка ти е приготвила.

– Деца, по-тихо и не говорете едновременно и двамата, баща ви е имал дълъг и изморителен ден.

Лили не знаеше за какво са си говорили родителите ѝ, но това малко я интересуваше. Понякога тя бе усещала студенина между тях, но това минаваше бързо между тях, поне за сега.

Кирчо беше малък, но се досещаше бързо за тези неща.

– Пак ли се скарахте с татко? – попита Лили.

– Не сме се карали, мила, – гласът на майка ѝ звучеше напрегнато.

Кирчо не се стърпя и попита:

– Ще се развеждате ли с татко?

– Не, по-добре си яж яденето, – каза майка му и наведе очи надолу.

– Аз при кого ще остана, – Кирчо притеснено започна да поглежда ту единия, ти другия.

– Я не говори глупости, – скастри го сестра му. – Нима е възможно да се разведат като имат такъв чудесен син като теб, Киро.

Лили го каза саркастично, но брат ѝ не схвана иронията.

– А, добре тогава, – успокои се Кирчо и щастливо взе да лапа храната пред себе си.

След като всички се нахраниха, Лили помогна на майка си, като изми съдовете.

– Благодаря ти, Лили, – каза майка ѝ. – Много добре постъпи…..

– О, мамо, нали знаеш какви са мъжете, – въздъхна Лили.

Тя погледна майка си и забеляза в очите ѝ сълзи.

Малко след това баща ѝ я похвали:

– Лили, ти си страхотна дъщеря.

Лили не прие с радост комплимента, защото само преди седмица го бе чула да казва за нея: „Тя е таралеж в гащите“.

Но този път Лили имаше сериозни съмнения, че ще се разведат. Тя самата не искаше това да се случва. На приятелката ѝ родителите ѝ се разведоха, а сега не може да я утеши….

Евгени Павлов работеше като готвач в един от училищните столове на града. Той обичаше много децата. Видеше ли разплакано дете, отиваше при него и се стараеше да прогони мъката му.

Веднъж отиде до съседното селище за продукти. След като натовари всичко, се спря на една не много оживена улица и реши малко да отдъхне. Денят беше много тежък за него и умората си каза думата.

Вече затваряше очи, когато върху колата му падна мрежа против комари и мухи.

„Ааааа … и тук ли няма да ме оставят на спокойствие поне малко“, – каза си Евгени.

Той излезе от колата и бе решил сериозно да се скара на злосторника.

Когато вдигна очи нагоре, видя, че прозорецът бе отворен, а на корнизът му виси момиченце на не повече от годинка.

Евгени трепна, но бързо съобрази, къде ще падне детето и се премести бързо натам.

Момиченцето се бе отскубнало от прозореца и вече летеше надолу.

Евгени енергично пристъпи и разтвори ръце.

Когато усети малкото телце до гърдите си, той въздъхна дълбоко, притвори очи и каза:

– Слава Богу, успях да го хвана…

Детето бе ударило силно рамото му при падането си, но когато медиците от пристигналата линейка поискаха да го прегледат, Евгени махна с ръка.

– Нищо ми няма, вижте детето! Добре ли е?

– То е добре, но нека да ви прегледаме, – настоя лекарят от линейката.

– Добре съм, ще се оправя, – усмихна се Евгений на малкото момиченце.

Павлов отиде до колата си, седна зад волана и потегли.

Когато се прибра усети силна болка в рамото. Отиде до поликлиниката. Направиха му рентгенова снимка. Оказа се, че има малка пукнатина в костта.

– Няма страшно, – засмя се Евгени, – нали детето остана живо и нищо му няма.

А в това време майката на момиченцето обясняваше:

– Ането се облегна на мрежата, която бе закрепена за рамката, но се откъсна от прозореца. Протегнах ръце, но не успях да хвана детето, което полетя след нея. Къде е мъжът, който спаси дъщеря ми? Искам да му благодаря.

– Той си тръгна, – каза един от присъстващите, като посочи вече празното шосе, по което бе отпътувал Евгени.