Димитър харесваше работата си, заплащането беше добро. Беше само на осемнадесет години, но  живееше още при родителите си. Хубаво беше, че може да работи само нощна смяна и да съчетава работата с учението.

Най-много му харестваше да си стои в кабинката. Тук имаше всичко, от което се нуждае стол, маса и компютър с Интернет.

Димитър беше млад, но много добре се оправяше в Интернета. Беше го открил още в детството си, тогава нещата не бяха толкова мащабни. Разглеждаше само няколко хиляди страници, а сега беше друго. Световната компютърна система се беше разраснала неимоверно много.

Димитър беше слабо и хилаво хлапе, но умът му беше бърз и находчив. Той можеше да обиколи света, да спори с някой отдалечен от него на хиляди километри, да следи спорттните състезания, които се играеха в друг континент. Можеше да проникне във всяко кътче на човешкото познание, Интернет му осигуряваше това.

Често се срещаше и с неща, които не му харесваха. Още, когато бяха малки каза на приятеля си Петър:

– Искам да напиша една програма, която да проникне в компютрите на злите и само да натисна едно копче и да изтрия пагубните им планове.

Той от малък беше възприет от приятелите си като хакер. Всичко започна, когато беше на 15 години, но имаше други, които почваха много по-рано.

Петър не веднъж му каза:

– Нали знаеш разни трикове. проникни в списъците на НАТО, изключи системата на Пентагона, така няма да има повече война и убийства.

Но Димитър клатеше глава:

– Тогава ще стане хаос, а това ще причини още повече страдания на хората. Така не става.

От дългото сърфиране из мрежата беше научил, че в света и без това има много беди.

Но сега беше весел. Беше създал вирус, който се  разпространяваше из всички компютри по света, бързо можеше да унищожи творенията на други вундеркинди като него, които имаха лоши намерения.

Докато хората пишеха електроните си писма или сключваха сделки по мрежата, неговото творение обикаляше всички компютри. Той зададе на програмата си определени цели и както всички останали исползваше търсачката на „Google“. Резултатите се връщаха при него и той съставяше списък.

Вирусът му получаваше всичките „дразнители“ и носеше част от тях закодиран в себе си, така той се усъвършенствуваше, сякаш беше живо същество. На технически език това е „генетичен алгоритъм“, програма способна да се изменя и еволюира.

Вирустр му променяше броя на „дразнителите“ и начина им на разпространение. Дори никога да не седне повече на компютъра си, програмата му щеше да работи без него.

Вирусът му поразяваше „вражеските“ страници. Така в рамките на един час щяха да изчезнат всички интернет страници с детска порнография, а тези, които искаха да влязат в тях, щяха да прочетата само следния надпис: „Грижете се за децата, те са цвета на света!“

И не само тези, но и други заплашващи със смърт и унищожение.

Светът щеше да стане по-добър.

Тази фантазия, която сме имали в детството, сме я загубили като възрастни. Защо става така?
Рационалният ум убива творческите сили, способности и възможности. Разбира се, логиката и рационалните зрънца трябва да ги има, но детето е особено същество.
Навярно сте забелязали, че децата изпадат в такова състояние, сякаш не са с нас. В това състояние те преработват получената информация много интензивно.
Детето може да спре погледа си на буболечка, листо или слънчево зайче, а в това време учителката му крещи:
– Иване, пак не си в час. Да не броиш пак враните?
Но в този момент в момчето се извършва неподозиран мисловен процес. Кой знае от него може да излезе някой нов Андерсен.
Цигуларят Йехуди Менухин, когато за първи път отишъл на училище бил много впечатлен от нещо, което на другите нямало изобщо да им направи впечатление.
Когато се прибрал от първия учебен ден, родителите му го попитали:
– Какво интересно днес се случи в училище?
– Зад прозореца растеше много красив дъб, – казал той и повече нищо не промълвил.
Йехуди бил поразен от дърво, в него той видял много повече от другите, които също може би са го видели.
Децата обикновенно се впечатляват от картина, звук, мирис, …
Средата на детето трябва да се обогатява. Сивите стени и обездвиженото дете не спомагат за неговото развитие.

Рисунките ѝ са тихи, почти безмълвни размишления. Те са толкова добри, спокойни и умиротворяващи, че изглеждат като сънища, посетили човек в топла лятна нощ.
По своята същност, тези рисунки са алегории и символи от детството.
Във всяка от рисунките си Синтия Теди е зашифровала и добавила „между редовете“ свои размишления, чувства и емоции.
Сюжетите са толкова реалистични, сякаш са видени от автора в реалния живот или са спомени от детството.
Във всеки случай, това е много позитивно и направено с въображение.

Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

В детството си всички сме учили стихотворения за Дядо Мраз, писали сме му писма и сме броели дните до идването му със затаен дъх. Тогава не задавахме въпроса, дали съществува или не.
Много родители смятат, че не трябва да подържат вярата на децата в съществуването на Дядо Мраз. Други смятат, че когато пораснат децата им, сами ще разберат истината. Но дали тогава няма да се разочароват.
Спомням си, когато малкия Боря попита майка си:
– Мамо, нима Дядо Мраз не съществува!
Видях как младата жена изтръпна, но на помощ ѝ дойде една възрастна жена, която стоеше наблизо:
– Дадо Мраз ще съществува до тогава, докато ти вярваш в него, – каза мъдро жената и се усмихна на детето.
Минаха много години от тогава и мойте коси вече побеляха. Но колкото повече години трупам на гърба си, все повече се убеждавам, че вярата в Дядо Мраз е необходима.
Защо ли?
Защото е много забавно и весело.
Подготовката за новогодишните програми и представления, картичките направени от несръчните ръце на децата, писмата до Дядо мраз, очакването на подаръците, всичко това е увлекателно и вълнуващо.
Детските лекари отбелязват, че децата много по-рядко боледуват преди Нова година. Нима можеш да си стоиш у дома с висока температура, когато те очакват толкова интересни неща!