Тони отново бе готов до бърбори до безкрай и ако се налагаше дори да поспори. Сега бе напипал един наболял проблем и сподели:

– За съжаление, много хора умират много преди да поемат последния си дъх.

– Ходещи трупове? – усмихна се предизвикателно Симо.

– Говоря за тези, които не търсят цялата радост, цел и удоволствие, които животът има за тях.

– И какво трябва да си поставим за цел, никога да не остаряваме ли?- плесна с ръце Красимир.

– Нямам предвид стари в хронологичния смисъл. Имам предвид да остарея като отношение, – уточни Тони.

– Този вид стари хора обикновено имат няколко общи характеристики, – отбеляза Лечо.

– И кои са те? – малко скептично попита Симо.

– Първият е нарцисизмът. Такива казват: „Всичко е за мен“. Това е ултра-егоистично мислене, което всъщност заявява: „Заслужих правото си да бъда нещастен“.

– Факт е, че животът е дар. Каква привилегия е да го изживееш, – отчете Красимир.

– Нарцисизмът води до песимизъм. Това е човек, който се оплаква: „Нямам какво да допринеса. Миналото ми е безсмислено, а бъдещето ми е мрачно“, – продължи Лечо.

– Обзалагам се, че следващата ти характеристика, е фатализъм, – присви очи Тони.

– Позна, – изръкопляска Лечо. – Такъв човек живее със смъртта като дестинация. „Единственото нещо пред мен е гроб или урна. Песимистът не вижда нищо интересно или важно на хоризонта и няма чувство за цел.

– Ей, хора, Бог решава живота и смъртта, а не ние, – намеси се внезапно мълчаливеца на групата Таньо.

Всички останали го изгледаха предизвикателно, но никой не поиска да спори с него, защото не им се слушаха приказки за Бог.

Семейство Симеонови много обичаха да пътуват. Когато решат да пътуват те се стремят да изберат най-добрия и ясен маршрут.

Петър, главата на семейството, в колата си има достатъчно техника, която му помага в това начинание. И въпреки това когато тръгнат на път, понякога се губят, защото Петър не е обърнал внимание на някое предупреждение или е пренебрегнал предложения маршрут.

– Моята задача е да задам дестинацията, – обясняваше Петър на сина си, – а джипиесът ми е отговорен, да изчисли всичко и да ми предложи решение.

– А ти съобразяваш ли се, следваш ли стъпка по стъпка, това, което ти е предложил джипиесът? – попита Тихомир баща си.

– Ако го следвам, – уточни Петър, – накрая чувам съобщението: „Вие достигнахте дестинацията“.

– Интересно е, – намеси се Марта, съпругата на Петър, – как общуваш с техниката и как получаваш необходимите инструкции, при положение, че това очакват хиляди коли?!

– Сигурно така Бог чува и отговаря на хилядите ни молитви, – засмя се Петър.

– Моля Бога да ме води в правилния път, – каза Ралица, дъщерята на Петър, – да ми помага да различавам знаците по него, за да стигна до целта.

– Той чува молитвите ни, – каза Марта, – дори когато хиляди други гласове викат към Него.

– Когато пренебрегна Божието водителство, – допълни Петър, – тръгвам в грешна посока.

– Ако започнем денят с молитва, – обади се Ралица, – Господ ще ни води и ще ни помага да преодоляваме предизвикателствата.

– Макар да не ни е лесно в житейското пътуване, – каза Петър, – ако гледаме към Бога, един ден Той ще ни каже: „хубаво, добър и верен, слуго“. нека всеки ден да търсим пътя на правдата и да следваме Божието водителство.

 

 

Всяка година фестивалът на светлините се провежда на остров Юргорден в центъра на Стокхолм. Тази област се нарича още острова на музеите.

Юргорден е известен с това, че е най-големият национален парк в света.

В 17 точки, пръснати из целия остров, жителите на Юргорден поставят светлини и цветови инсталации, които работят приблизително от 17.30 до 22 часа всеки ден до 7 март.

Всеки може да посети острова безплатно. Повечето от светлинните инсталации, се намират в близост до такива популярни туристически дестинации като Скансен, Васа, Юнибакен.