Мат Бърджис, който живее във Виктория, Австралия, нарича себе си „фотограф на океана“, защото обича да улавя величествената красота на водната стихия.

Мъжът снимащ океана, се стреми да предаде разнообразни настроения, но най- много му харесва красивата комбинация на вода и светлина, която може да се забележи рано сутрин.

Мат снима океана вече шест години. Той е натрупал доста невероятни снимки. Сам признава, че няма по-добър начин за него от това да започне деня със снимане.

Един ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.

Лорен Руотоло от Ню Йорк се родила с рядко заболяване, поради което костите ѝ започнали да растат ненормално и станали много крехки.

Когато Лорен станала на 5 години, лекарите я посъветвали да използва инвалидна количка, но смелото момиче отхвърлило този съвет и вместо това започнало по няколко часа на ден да се занимава с лечебна физкултура.

41 годишната жена и до сега отхвърля съветите на лекарите, и се стреми по всякакъв начин да запази своята мобилност.

Въпреки крехките си кости, тя всеки ден прави дълги разходки и не може да си представи своя гардероб без любимите си обувки на високи токчета.

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….

Нощните насекоми, както и пчелите през деня, играят ключова роля при опрашване на растенията.
Ново изследване разкрило неизвестен проблем. Изкуствената светлина пречи на нощните насекоми да си вършат работата.

Учени от Швейцария, направили експеримент, в който поставили фенери над участък, където растяло зеле. Използвайки очила за нощно виждане, те преброили „посещенията“ за опрашване от нощните насекоми на експерименталния участък и ги сравнили с тези на участък, който бил тъмен.

Оказало се, че нощните опрашители идват до осветените участъци много по-рядко. Освен това  пристигащите до осветените растения насекоми са по-малко от  29%.

В резултат на това осветените участъци дали по-малко развити плодове, от колкото в тъмните места.

В последно време учените отделят по-голямо внимание на светлинното замърсяване.

Международната асоциация на тъмното небе се застъпва за екраниране на нощните прибори за осветление, за да се спаси дивата природа.