По-бурен от този ден едва ли някой е виждал. Светкавици раздираха небето. Обилен дъжд бе придружен от много силен вятър.

Днес Василев бе казал:

– Днес ни предстои още един прекрасен ден.

По-късно Михайлов срещна Василев и се пошегува:

– И ти на това казваш прекрасен ден?!

Василев сложи ръка върху рамото на Михайлов и отговори:

– Можете да ми се присмивате колкото искате, но по време на войната бях пилот на бомбардировач. Още в самото начало на военните действия моят самолет бе свален….

– Но вие сте още жив, – възкликна Михайлов.

– Да, оживях, но попаднах в плен. Останалото време от войната прекарах в затвора.

– Съжалявам, – съчувствено каза Михайлов.

– Още тогава реших, – продължи Василев, – че като се прибера, няма да позволя на никого и нищо да разваля деня ми. За това всеки ден на земята е прекрасен.

Михайлов сериозно се замисли над думите на Василев:

„До сега не съм осъзнавал, че когато ни връхлитат житейски бури, нямаме представа, че имаме мир, защото живеем в Божията любов“.

– Колко често забравяме благословенията, с които Бог ни дарява, а се взираме в трудностите, – каза Василев сякаш беше прочел мислите на колегата си.

– Да, – съгласи се Михайлов, – забравяме да възлагаме надеждите си на Него.

По-късно, когато Михайлов го сполетяваха житейски бури, той си спомняше думите на стария ветеран и благодареше на Бога, че винаги е до него, за да го спаси от бурята.

Бурите идват и си отиват, но Божията любов никога не отпада.

Разказват за един шотландец, който изкарвал прехраната си, като превозвал хора с лодката си през едно езеро в Шотландия.

Един от пътниците забелязал, че на едното весло била изрязана думата „вяра“, а на другото „дела“.

Това го заинтригувало и той попитал лодкаря:

– Защо сте изрязали точно тези две думи на греблата си?

Лодкарят махнал едното гребло, на което било написано „вяра“ и лодката започнала да се върти в кръг. След това той оставил само това гребло, а другото с изписаната дума „дела“ премахнал и лодката започнала да се върти само, че в обратна посока.

А когато започнал да гребе и с двете гребла, лодката заплувала по правилния курс.

Нещо подобно става и в живота на християнина, когато той недооценява вярата или делата. Вярата и делата трябва да се движат в живота на човека заедно.

Вярата е един вид решение, акт на послушание и подчинение на Христовото благовестие. Тя е началото на целия ни християнски живот. Това е първата стъпка по пътя ни към Христос.  Нищо не е така нужно на човека, както вярата.

Това засяга не само щастието на бъдещия ни живот, но също така и благосъстоянието на настоящия ни живот и не само благоденствието на всеки един от нас, но и на благосъстоянието на цели общества.

Вяра е душата на народа. Когато тя угасне в него, той става безжизнен.

Да вярваш,  това означава да се довериш на Бога, да Му се предадеш и да Му се подчиняваш, да се съобразяваш с Него и да разчиташ на Него.

С вяра, получаваме спасение и безплатен вход за царството на нашия Небесен Отец, и това е „не чрез дела, за да не се похвали никой“.

Чрез вяра ние сме оправдани, чрез добрите дела, ние прославят Исус Христос.  Нашата вяра трябва да се прояви в делата ни.

Действията на човека и неговата вяра са неразривно свързани.

Един човек няколко седмици правеше дървена ограда за градината си. Петгодишният му син му помагаше през цялото време и двамата успяха да свършат добра работа.

Докато гледах как сина подражава на баща си се запитах:

– Действията ми, решенията ми, … отразяват ли волята на моя Небесен Баща? Дали хората, които ме познават виждат Него в живота ми? Живея ли според Евангелието? Вярна ли съм , търпелива ли съм, обичам ли другите всеки ден, а не само, когато обстоятелствата са благоприятни?

Ако съм истинска християнка, ще се стремя да приличам на Христос. Това е предизвикателство и същевременно голяма отговорност.

Просяк веднъж отишъл пред дома на един богаташ и с жален глас поискал нещо за ядене. Собственикът, който се бил изтегнал в едно кресло, грубо го изгонил.

Но просякът не си отишъл. Той помолил да му дадат макар и остаряла, не прясна храна.

Жената на богаташа, седяща наблизо казала:

– Скъпи, ние и без това ядем вчерашната храна. Днешната още се готви в кухнята.

Просякът разбрал какво имала в предвид жената и съчувствайки на богаташа си тръгнал.

Ние се храним с „вчерашната“ храна, когато жънем плодовете на миналите си действия. Чрез днешните действия, ние подготвяме „бъдещата си храна“.

Валентина отвори бавно подаръка. И този, както всички останали, тя получаваше от близката си приятелка Елена. Той беше оригинален и специфично подбран. Елена много добре познаваше Валентина.

– Тя знае всичките ми слаби и силни страни – каза си Валентина – и въпреки всичко ме обича.

Валентина притисна подаръкът към гърдите си и тъжно констатира:

– Знам, че никога няма да мога да ѝ подаря толкова скъпо нещо. Тогава по-добре да ѝ върна подаръкът.

След това си представи как Елена очаква да чуе мнението за подаръка, който е изпратила. Тя виждаше вече радостното ѝ лице, когато чуе, че тя  харесва , това, което е получила.

– Не, не мога да я лиша от това удоволствие, – каза си Валентина. – Това е подарък и за двете ни. Аз се радвам, че съм го получила, а тя, че ми го е подарила.

Валентина сериозна се замисли. Какво правеше тя?

– От години  не приемам скъпоценния подарък, който Бог ми дава, – едва чуто прошепна Валентина. – Неговата прошка, кръвта на Исус. Като си помисля, колко дълго време възприемах този дар като дълг, за който не мога да заплатя. Чувствам вина, с която не мога да се справя.

Валентина закрачи из стаята, като държеше в ръцете си току що получения подарък.

– Ето днес отворих подаръка на Елена и сякаш видях Исус в действията ѝ. Той се е жертвал за мен с голяма любов, независимо от слабостите ми и невъзможността за заплатя за това.

В съзнанието ѝ изплуваха думи от Библията: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

– Всичко, което трябва да направя, – каза си Валентина, – е да Му благодаря.

Най-после Бог и бе отворил очите, да вижда даровете, които получаваше от Него и най-накрая отзивчивото ѝ сърце прие дара Му с благодарност.

Ние сме благословени, когато приемаме с благодарност Божиите дарове.