Военните действия в страната ѝ принудиха Елена да я напусне. Намери спокойно място с море и слънце.

Нейна хазайка стана възрастна, много любезна жена. Тя се обръщаше към младата жена нежно:

– Скъпа това ….

Елена бе развълнувана от такова топло посрещане и подари на старицата част от свои красиви неща.

Възрастната жена постоянно повтаряше:

– Вашата страна е като сестра на нашата. Двата народа винаги са били приятели. Подкрепяли са се едни други в трудни моменти.

Хубаво е да живееш в къща с асми, цветя и плодни дръвчета, далеч от ужасите на войната.

Елена работеше дистанционно и това и осигуряваше средства за препитание.

Но се случи така, че връзката ѝ с работодателя прекъсна и доходите ѝ пресъхнаха.

Младата жена не стоеше със скръстени ръце и търсеше работа, но така и не намери. Малко бе селището и не се търсеше много работна ръка.

Парите на Елена се стопиха и отношението на хазайката ѝ се промени. Усетила тежкото положение на квартирантката си взе да подпитва:

– Какво става с парите?….. Не ти ли плащат вече? …. Намери ли си друга работа?

Когато разбра, че Елена сериозно е закъсала, удвои наема и ѝ каза:

– Ако ти се вижда много висок, потърси си друга квартира, за тази има много желаещи.

Елена притисната от обстоятелствата писа на роднини, но парите не пристигнаха веднага.

Времето през което чакаше да ѝ ги изпратят бе истински кошмар за младата жена. Тя чуваше само упреци и грубости от хазайката си:

– Така е като приемаме чужденци. Възползват се от добротата ни и ни лишават от малкия доход, с който се издържаме …

Накрая Елена получи запис и хазайката омекна. Стана мила и дружелюбна.

Това не е упрек към старата жена или друга държава.

Случва се понякога да живееш дори с роднини, но ако нямаш с какво да платиш …

Каквото и да си говорим, това си е бизнес.

Човек не бива да се съблазнява от доброто отношение. Достатъчно е да имаш пари в картата и портфейла. Помагат и подаръците.

Но свърши ли това изобилие, свършва и любовта. Каква любов, това си е бизнес отношение.

По възрастните в квартала често наблюдаваха Емил и се учудваха на неадекватните му решения:

– Способно и надарено момче е, а какви ги върши?

– Незадоволителни действия плюс надареност е смъртоносна комбинация.

– У него липсва всякаква дисциплина и желание да се поправи.

– Затова пък не му липсва самочувствие постоянно да се самоизтъкване.

Емил бе титулярният защитник във младежкия футболен отбор. Пееше много хубаво и участваше в хора на църквата. Изявяваше се като солист.

В училище можеше да получи отлична оценка без да отваря учебник. Между връстниците си играеше ролята на клоун.

Всички очакваха от него страхотни неща. Но можеше ли този млад и надарен човек да успее без да прилага усилие?

Минаха години и Емил си оставаше все така неадекватен.

Искаше да постигне грандиозни успехи, но не успяваше.

Един ден Емил седна и задълбочено се замисли върху живота си:

– Какво не ми достига? – питаше се той. – Вероятно дисциплина и характер. Неща, които съм пропуснал да изградя, в ранните си години. Време е да се заема сериозно, времето лети.

Баща му често му напомняше:

– Характерът, а не обстоятелствата, правят човека.

Някои достигат до този извод, но дано не е много късно, за да се поправят нещата.

Нечия аларма на кола записка отвратително. Обикновено хората се дразнят от подобни звуци, но всички притежатели на нови автомобили си слагат подобна сигнализация.

Двамата пенсионери Вълко и Камен седяха на пейката пред блока и бяха не по-малко възмутени от неприятните звуци, които издаваше една от паркиралите коли.

– Неправилното ни отношение към хората и нещата край нас, действа с огромна сила в живота ни, – почеса се по голото теме Вълко.

– За това Бог е вложил в нас съвест, – подчерта дебело Камен. – Не си ли забелязал, че започваме да се чувстваме виновни, когато усетим, че думите ни и действията ни са погрешни?

– Ето виж, – посочи с ръка Вълко по посока на още пищящата кола, – днес модерните автомобили са снабдени с алармена система.

– Те са много чувствителни, – отбеляза Камен. – При най-малкото движение или леко докосване се чува оглушителна сирена придружена със светлини и допълнителни звукови сигнали.

– Но тази дразнеща чувствителност в тези системи е специално замислена, – Вълко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Тя е създадена с цел да предпазва автомобила от нежелано проникване и грабеж.

– По същия начин, – Камен потърка ръцете си една в друга, – Бог е вградил в нас алармена система, за да ни предупреди за неприятното навлизане на греха в живота ни.

– Сигнализацията не е виновна, – закима с глава Вълко. – Крив е онзи, който ни подмамва да грешим и ако му се оставим той ще ни смачка и унищожи.

– Така е, – съгласи се Камен. – За това чуем ли алармата по-добре е да се покаем за греховете си.

Някой спря дразнещите звуци и хората се успокоиха.

Таньо и Светльо се бяха отново събрали заедно. Учеха в различни градове и редките почивки, които имаха, им даваха възможност отново да се съберат.

Времето бе хубаво и двамата излязоха на разходка.

Таньо учеше в столицата и се бе нагледал на какво ли не. Там той бе свидетел на много несправедливости, а и новините, които слушаше за военни действия и гонения на християни в някои страни помрачаваха мислите му и допринасяха за тъгата му.

– Сърцето ми скърби за хората по целия свят, които са преследвани, особено заради вярата си, – каза Таньо с много болка.

– А какво ще кажеш за тези над чийто глави летят снаряди или тези, които са напуснали домовете си, защото са се страхували за живота си? – попита Светльо.

– Мъчно ми е за хората, които се отнасят към живота с отчаяние и песимизъм. Такива се чувстват  нещастни и нямат радост в живота, – добави Таньо.

– Такова състояние може да доведе всеки до ямата на унинието, – отсече Светльо. – И не може да бъде по друг начин, защото светът се е превърнал в тъмнина.

– Но винаги има надежда, – обнадежден заяви Таньо, – защото Исус е светлина. Тази Светлина свети в тъмнината и мрака не може да я преодолее.

– Омразата не може да се замести с ненавист, само любовта може да промени нещата, – категорично подчерта Светльо.

– Тогава какво можем да направим? – попита Таньо.

– Нека се молим непрестанно за светлина и любов, чрез които бихме преодолели  тъмнината, – предложи изход Светльо.

– Ние живеем с надежда, защото имаме Исус, – наблегна Таньо.

– Молитвата ни за тази ситуация нека да бъде: „Господи, молим се Твоята светлина и любов да тържествуват в този свят на отчаяние, болка и нищета“.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.