Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Отивайки на театър, хората са настроени за приятна почивка и ярки положителни впечатления. Но историята познава случаи, когато събитията на сцената са станали драматични, макар и не по сценария на пиесата.

Един от големите сатирици на 18 век Молиер не само е писал пиеси, но е играел в тях.

Последната роля, която изиграл била на Арган в „Мнимият болен“.

На 17 февруари 1673 г. на сцената по време на второто действие Молиер, страдащ от туберкулоза, се закашлял и изхрачил кръв, но не могъл да завърши изпълнението си.

Веднага бил откаран в дома си, където починал.

Дядо Петър седеше под стария орех, хората минаваха и го поздравяваха. В селото го почитаха и уважаваха за мъдростта му.

Той имаше внук Пепо, който се вреше навсякъде и се интересуваше от всичко. Момчето порасна и се поизточи, но и като младеж бе буен и любознателен

Пепо видя дядо си под ореха и дойде при него.

– Вчера ми говореше за правилното мислене, дядо, – каза Пепо. – Имаш ли нещо против пак да поговорим за това?

– Добре, – съгласи се малко неохотно старецът. – Всичко, което се случва на човек добро или лошо, е следствие на неговото мислене. То предопределя взетите решения и направените избори, водещи до неговите действия.

– Резултатите остават, – каза младежът, – те никога не изчезват, а отгоре на това се и трупат. Странното е, че едни могат да привличат, а други да бъдат като бариера.

– Това се нарича „репутация“,  – уточни дядо Петър.

– Не вярвам да се създава репутация от едно единствено действие, – каза Пепо.

– Тя се създава с времето, – поклати глава старецът, – чрез много повторения и еднотипни действия.

– Интересното е, – каза младежът, – че нито лични симпатии, дори намесата на държавата не са в състояние да вкарат принудително успех в живот, известен с лоша репутация.

– Успехът идва сам, – подчерта дядо Петър, –  той не може да бъде поискан или принуден. Не възможно е да бъде прескочен някой момент от този процеса на изграждане. След лоши резултати, породени от неправилни действия, човек може да заяви, че е решил да промени поведението си и наистина да го направи, но ако фундамента му не бъде поправен ….. мисленето му не се промени, резултатите пак няма да бъдат добри.

– Защо? – попита младежът.

– Защото те са произведени от действия, които са плод на решения, взети по стария начин.

– Тогава защо на човека да не му дадем повече от една възможност да се поправи? – попита Пепо.

– Докато този човек не промени мисленето си, той няма много варианти за успех. Когато нечия лоша репутация се е установила, хората очакват глупави решения, водещи до неприемливи действия и получаване на посредствени резултати.

– Какво ще ме посъветваш в случая, дядо?

– Не се събирай с хора създали си лоша репутация.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

Миро стоеше пред групата и внимателно ги наблюдаваше. След това прикова очите им към себе си, като махна с ръка и каза:

– Повечето възрастни хора посвещават по-голяма част от времето си на работата си, а това дава отражение във всичките аспекти на живота им. Няма значение дали човек работи в офис, притежава магазин или малък цех, или  управлява нечия фирма, всичко това е работа.

Хората от групата слушаха внимателно и се опитваха да отсеят нужното от чутото.

– Решенията, които вземаме ежедневно, имат голямо отражение върху работата ни, – продължи Миро. – Какво следва от това?

– Дългосрочните успехи и провали на работника, мениджъра или собственика се определят от качеството и точността на взетите решения, – обади се един слаб и дългокос младеж.

Миро остана доволен от отговора и продължи:

– Всяко решение, което сте вземали през живота си е продукт на вашето мислене в този момент. Решенията се превръщат в действия, а те пък от своя страна водят до някакъв видим резултат. Комбинацията от действията и резултатите създават репутацията на човека. Но къде е коренът на репутацията, нейното истинско начало?

– Мисленето, – отговориха в един глас няколко души.

– Мисловният процес прилича на семенце, – Миро започна да илюстрира с пример това, което искаше да им каже. – То покълва и расте години наред и когато му дойде времето дава плод. Качеството на плода е предопределен отдавна още от времето, когато се е развивало растението и за него са се полагали грижи. За това детството е важен етап, в който се формира мисленето на бъдещия индивид.

– Много училища днес учат учениците си какво да мислят, – каза недоволно един русоляв младеж. – Според мен това е пример за лошо формиране на мислене.

– Не ви ли се струва, че ние като общество притежаваме забележителни способности? – поклати глава един побелял мъж. – Логиката на мисълта ни ни води до погрешни, а често и опасни заключения.

– Какво мисли един човек, се определя от това, как точно мисли, – заключи едно нежно създание в зелена рокля и особен блясък в очите.

– Това е вярно, – съгласи се дългокосия младеж. – Няма значение дали заключенията са точни, безопасни, полезни, глупави, зли или такива, които довеждат компанията до банкрут.

– За това е важно да се обучават хората още от малки как точно да мислят, – заключи Миро.

Всички бяха разбрали, че не какво, защо и къде е важно за мисленето, а как се мисли.

Днешната дискусия свърши по-рано от предвидения час, но присъстващите на срещата си тръгнаха удовлетворени.