Семейство Петерсън имаха къща сред безкрайната прерия. Двора им бе обрасъл с градински чай.

Семейството бе малко, но успяваше да се справи със всичко до сега. Татко Боб, мама Аня и малката тригодишна Мери смогваха и преуспяваха в трудния живота, които им предоставяше областта.

Рано тази сутрин Боб отиде до колата си, забра нещата си, а Мери го последва и се накани да се качи в колата.

Боб бе разтревожен и бе толкова погълнат от мислите си, че не забеляза, как немската овчарка Рони и питбула Макс последваха Мери.

Изведнъж бащата чу малкото момиченце да крещи:

– Защо ме буташ? Престани!

Той се обърна и забеляза две неща: озъбен питбул и двойка гърмящи змии.

Първи Макс бе забелязал във високата трева една от неканените гостенки близо до автомобила и кучето веднага бе решило да не позволи на змията да докосне момиченцето.

Рони със закъснение бе забелязал  другата гърмящата змия, но бързо след това я атакува.

Боб измъкна лопатата от колата и уби едната змия. Питбулът беше се разправил вече с другата.

Но Рони изчезна някъде.

Мери бе уплашена, тя изтича при баща си, прегърна го и се разплака.

– Рони, Рони….. къде е Рони? – хлипаше малкото момиченце.

Аня чула виковете и лая на кучетата. Бързо дойде и взе Мери на ръце.

– Навярно Рони е ухапан от змията ,  – каза тъжно Боб, – Избягал е в степта, за да умре там сам.

– Той винаги е бил благороден, – добави с болка в гласа си Аня.

До вечерта немската овчарка не се върна.

На следващия ден Рони се появи с чудовищно подута буза.

– Сериозно е бил ухапан, – каза Боб, – ще го заведа при ветеринара.

– Дано не е късно за него, – прошепна притеснено Аня.

– Рони ще оздравее, ще видите, – плесна с ръце Мери.

Всичко изглеждаше доста страшно и безнадежно за немската овчарка, но ветеринарът помогна на кучето и то оздравя.

Когато всичко приключи, Мери вече знаеше, че без татко и мама не трябва да се отдалечава от къщи. Това, което преживя, бе важен урок за нея.

Канадецът Джордан Коут вежливо помолил  мечка с мечета да напусне двора му. Животните оценили маниера му и мирно си отишли.

– Бих желал, да си тръгнете,  – казал мъжът на хищниците.

Те само погледнали смелчака. Когато той повторил молбата си, животните спокойно се обърнали и забързали към оградата.

– Навярно ви е харесал моя двор. Довиждане! – извикал канадецът след четириногите гости.

Инцидентът е станал на остров Ванкувър в Западна Канада. Канадецът е заснел животните, а видеото е пуснал в Facebook, с коментар: „Ето така канадците реагират на дивата природа“.

По такъв начин Джордан намекнал за преобладаващия стереотип в САЩ, че всички канадци са невероятно учтиви.

Михаил за първи път тръгваше на училище. Той беше много способно дете. За това чуваше много често да говорят родителите му, баба му и дядо му.

– Навярно ще бъде отличен ученик, – усмихваше се радостно баба му.

– Да, той е способно момче, – клатеше глава дядо му.

Михаил с нетърпение очакваше да прекрачи училищния праг.

– О, там ще видят какъв съм аз!- възторжено си казваше Михаил. – Ще им докажа на всички, колко съм умен.

В училище не го приеха с възторг и възхищение.

Учителят задаваше различни въпроси на учениците. Щом Михаил извикваше високо отговора без да вдигне ръка, учителят се намръщваше и вдигаше друг ученик да отговори.

Е и него вдигаха, но на Михаил му се струваше, че не е достатъчно често. През цялото време се въртеше, подскачаше или се провикваше високо, но това не накара останалите ученици и особено учителят, да забележат неговата гениалност.

Тогава Михаил реши да ги изненада, като имитира гласът на сойката. След звука, който издаде, учителят го погледна сърдито, а останалите се разсмяха.

– Защо постоянно ни пречиш? – извика едно русо момиче със небесно сини очи.

Но това, като че ли активизира още повече Михаил и той започна да имитира различни животни и птици. Всички се смееха, а „имитаторът“ беше щастлив.

Следващия час учителят каза:
– Тук при себе си имам една шапка невидимка, на когото я сложа става невидим. Днес реших да я поставя на главата на Михаил, защото той пречи на останалите да слушат урока.

„Нека само ми я сложи, – помисли си Михаил, – ще ги накарам да немеят пред мен“.

Учителят дойде тъжен до непокорното момче и само докосна главата му.

„Нищо особено, – каза си Михаил, – на главата ми няма никаква шапка невидимка“.

Щом започна урока, той започна със своите номера. Какви ли не звуци издаваше, как ли не се кривеше, но никой не му обръщаше внимание.

По едно време му доскуча от щуротиите, които изпълняваше и се заслуша в урока. Искаше да излезе на дъската и да реши задачата, но никой не го забеляза.

Михаил сериозно се обиди: „Е нека, те ще съжаляват!“

Най-сетне звънна звънеца и дойде междучасието. Всички ученици излязоха да играят на двора.

Учителят докосна главата на Михаил и „свали“ шапката невидимка.

– Тъжно ли те бе да си сам? – тихо го попита учителят – Иди играй и се наслаждавай на почивката с другите деца, а когато всички отново се върнете в клас, ще ти сложа пак шапката невидимка. Тя ще стои на главата ти до тогава, докато се научиш да помагаш на другите и да не им пречиш да слушат урока.

Михаил наведе глава и много тихо каза:

– Моля ви, не ми я слагайте повече. Няма да преча повече на другите да слушат в час и ще се науча да им помагам.

– Добре, – усмихна му се учителят, – всичко от теб зависи, а сега бягай на двора при другите деца.

Михаил се усмихна и с бавна , но радостна, походка се отправи към вратата.

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–

Жител на Тексас, решил да застреля невинно животно, без да отчете, че броненосците са известни със непробиваемата си броня.

Излизайки през нощта в двора на къщата си, един човек в частния си имот видял да се разхожда броненосец. Това много го раздразнило и той решил да се отърве от натрапника, като го застреля с револвера си.

Човекът два пъти пропуснал целта, но на третия ударил животното, куршумът рикоширал в здравата броня на броненосеца и ударил мъжа в челюстта.

На пострадалия е оказана медицинска помощ, а на броненосеца няма и следа от кръв, което говори, че той изобщо не е бил ранен.