Михаил за първи път тръгваше на училище. Той беше много способно дете. За това чуваше много често да говорят родителите му, баба му и дядо му.

– Навярно ще бъде отличен ученик, – усмихваше се радостно баба му.

– Да, той е способно момче, – клатеше глава дядо му.

Михаил с нетърпение очакваше да прекрачи училищния праг.

– О, там ще видят какъв съм аз!- възторжено си казваше Михаил. – Ще им докажа на всички, колко съм умен.

В училище не го приеха с възторг и възхищение.

Учителят задаваше различни въпроси на учениците. Щом Михаил извикваше високо отговора без да вдигне ръка, учителят се намръщваше и вдигаше друг ученик да отговори.

Е и него вдигаха, но на Михаил му се струваше, че не е достатъчно често. През цялото време се въртеше, подскачаше или се провикваше високо, но това не накара останалите ученици и особено учителят, да забележат неговата гениалност.

Тогава Михаил реши да ги изненада, като имитира гласът на сойката. След звука, който издаде, учителят го погледна сърдито, а останалите се разсмяха.

– Защо постоянно ни пречиш? – извика едно русо момиче със небесно сини очи.

Но това, като че ли активизира още повече Михаил и той започна да имитира различни животни и птици. Всички се смееха, а „имитаторът“ беше щастлив.

Следващия час учителят каза:
– Тук при себе си имам една шапка невидимка, на когото я сложа става невидим. Днес реших да я поставя на главата на Михаил, защото той пречи на останалите да слушат урока.

„Нека само ми я сложи, – помисли си Михаил, – ще ги накарам да немеят пред мен“.

Учителят дойде тъжен до непокорното момче и само докосна главата му.

„Нищо особено, – каза си Михаил, – на главата ми няма никаква шапка невидимка“.

Щом започна урока, той започна със своите номера. Какви ли не звуци издаваше, как ли не се кривеше, но никой не му обръщаше внимание.

По едно време му доскуча от щуротиите, които изпълняваше и се заслуша в урока. Искаше да излезе на дъската и да реши задачата, но никой не го забеляза.

Михаил сериозно се обиди: „Е нека, те ще съжаляват!“

Най-сетне звънна звънеца и дойде междучасието. Всички ученици излязоха да играят на двора.

Учителят докосна главата на Михаил и „свали“ шапката невидимка.

– Тъжно ли те бе да си сам? – тихо го попита учителят – Иди играй и се наслаждавай на почивката с другите деца, а когато всички отново се върнете в клас, ще ти сложа пак шапката невидимка. Тя ще стои на главата ти до тогава, докато се научиш да помагаш на другите и да не им пречиш да слушат урока.

Михаил наведе глава и много тихо каза:

– Моля ви, не ми я слагайте повече. Няма да преча повече на другите да слушат в час и ще се науча да им помагам.

– Добре, – усмихна му се учителят, – всичко от теб зависи, а сега бягай на двора при другите деца.

Михаил се усмихна и с бавна , но радостна, походка се отправи към вратата.

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–

Жител на Тексас, решил да застреля невинно животно, без да отчете, че броненосците са известни със непробиваемата си броня.

Излизайки през нощта в двора на къщата си, един човек в частния си имот видял да се разхожда броненосец. Това много го раздразнило и той решил да се отърве от натрапника, като го застреля с револвера си.

Човекът два пъти пропуснал целта, но на третия ударил животното, куршумът рикоширал в здравата броня на броненосеца и ударил мъжа в челюстта.

На пострадалия е оказана медицинска помощ, а на броненосеца няма и следа от кръв, което говори, че той изобщо не е бил ранен.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Сара Милавей и нейният мъж, които живеят в Тенеси, решили да направят основен ремонт в дома си и започнали от мазето.

В един прекрасен ден работниците, залели пода на мазето с бетон и излезли на двора, за да обсъдят със собствениците по-нататъшния план на действие.

Именно тогава двегодишната Изидора, оставена от родителите си без надзор в къщи, отишла в мазето да търси мама и татко.

Работниците дълго се смели на детето, което оставило „следи в историята на мазето“ и даже предложили на Сара и съпруга ѝ, да оставят всичко така, за да запазят за спомен този куриозен инцидент.

Родителите категорично отказали да оставят върху пода в мазето следите на своята дъщеря, но все пак направили няколко снимки, признавайки, че ситуацията като цяло действително е много комична.