Викаха му Васко Авантата. Беше се появил  преди близо половин век. И тогава сиромашията шестваше по земята, както и сега. Като по-млад беше като буен жребец. Но силно се бе пристрастил към цигарите.

Често стриваше сушени тютюневи листа и ги завиваше във вестник, такава беше обикновенно импровизираната му цигара.

Когато някой извадеше кутия с цигари, той се пресягаше, измъкваше една и шеговито прибавяше:

– Много обичам марка авантаджиян, – дръпваше дълбоко и прибавяше, – това е голяма сладост за душата ….

От тази си „сладост“ не се раздели цял живот. Тя се бе просмукала в кръвта му и той не можеше да си представи живота без нея. От година на година тази „сладост“ се натрупваше в тялото му, притискаше гърдите му като воденичен камък, а сутрин едва успяваше да си поеме въздух.

Силна кашлица го превиваше на две. Бузите му се зачервяваха, а от очите му изхвърчаха сълзи. В такива моменти приклякваше от крак на крак, а измъчващата го кашлица се съпровождаше от „ухаещ“ звук излизащ от задната част на тялото му.

Навикваха го:

– Остави ги тези пущини!

Но той разсъждаваше простичко:

– Човек има само един живот, защо да се отказва от удоволствията?

Домът му бе натъпкан с всякакви благинки. Угаждаше си на ядени и пиене. Не се лишаваше и от сън.

Всичко това се отразяваше на фигурата му. Панталоните отдавна му бяха отесняли. Корема му заплашително се бе надвесил над тях, аха да се изсипе. Горкият, погледнеш ли го някоя вечер на тъмно, все си мислиш, че тъпан носи пред себе си.

Едва приклякваше и трудно се разминаваше с хората, но умът му режеше тато бръснач. Той беше преди всичко „политик“. Следеше събитията, четеше вестниците, слушаше радиото и не пропускаше новините по телевизията. Понякога прочиташе и по някоя книга.

За това не му бе трудно да се досеща за някои неща, които наближаваха, но за които никой не говореше и не пишеше.

Понякога в малък кръг от познати си позволяваше да изрича някои волности:

– На този ли? – Смигаше с очи, а останалите разбираха кой от политиците имаше в предвид, – песента му е вече изпята, царството му свърши…..

Когато настъпеха промени Васко Авантата предупреждаваше:

– Не бързайте да влезете в мътна вода, не се знае къде ще ви завлече.

Подобни упражнение, като стрелба един в друг и то в гърдите, разбира се с използване на бронежилетка, са част от специализирания курс на обучение в руските специални служби.

Тези тренировки се правят с цел, да се премахне у военните паническия страх от това, че в тях може да попадне куршум.

Въпреки наличието на бронежилетки, войници понякога се контузват.

Но независимо от това, дали войникът е раненили не, той е длъжен да реагира на вражеския огън, запазвайки спокойствие.

На теория четенето в легнало положение е вредно, не толкова заради очите, колкото за гръбначния стълб. Така четейки, се изкривява шията, гърдите се притискат, нарушава се правилното дишане и в мозъка попада по-малко кислород.
На практика всичко, което заплашва човек, който чете легнал, са болки в шията. Но това не се случва при всеки, защото структурата на телата ни са различни, Някой може след като е чел легнал да се мръщи от болка, а друг може дори да не почувства дискомфорт.
Ето ви и 3 правила, които е необходимо да се спазват при четене.
1. Между книгата и очите трябва да има разстояние от 25-30 сантиметра, това се отнася за всяка поза за четене.
2. Дали ще се лежи на гръб или корем е абсолютно безвредно. Но не бива да се лега на една страна, защото очите ще бъдат на различно разстояние от текста. Така те ще се напрягат и зрението ще се влошава.
3. Не четете в движещо се транспортно средство. Много е важно книгата при четене да се държи неподвижно. Ако книгата се тресе в автобуса, очите трябва постоянно да регулират фокуса. Така напрягайки се, след време зрението неминуемо ще отслабне.

Този тип риба се среща в крайбрежните райони на Тихия и Индийски океан. Тя има жлези в невротоксини.
Рибата камък може да имитира камъни, така че когато човек се разхожда по брега, може да я настъпи.
Рибата моментално ужилва човека със своите шипове с невротоксини. Човек изпитва рязка и непоносима болка.
Ако дозата на невротоксина е много голяма, след два часа жертвата умира. На мястото на ухапването се образува оток, а токсините бързо се разпространяват в организма.
Човекът започва да говори несвързано, гади му се, повръща му се. Настъпва парализа и започват конвулсии.
Ако ухапването е станало на гърдите или корема, човек практически не може да бъде спасен.

Здравко се чувстваше много виновен за случилото се. Баща му пристъпи към него и той се озова в прегръдката му. Зарови глава в гърдите му и се разплака.

– Татко, аз съм виновен за Ели.

– Знам, – спокойно каза баща му.

Здравко беше шокиран, но това, което чу от баща си му помогна да се успокои.

– Не цялата вина е твоя, Здравко. Ние с майка ти също сме виновни. Разбирам как се чувстваш сега …

– Ели ме дразнеше. Ядосваше ме. Едва я търпях. Мама ме накара да я придружа до магазина, но аз исках да си довърша играта на компютъра. Неохотно тръгнах с нея. Бързах пред нея, а тя едва ме догонваше. Чух я, когато каза: „Батко, изтървах си книжката, почакай ме да я взема“, но аз още по-бързо закрачих напред. Тя бе разтроена и се разплака…. И тогава чух колата ….

– Не я ли видя?

– Всичко се случи много бързо. Чух как изкърцаха спирачките. Ели извика. Обърнах се …. и я видях, лежеше като…., – трудно му бе да каже „мъртва“. – Съжалявам, татко, много съжалявам.

Здравко вдигна отчаяно очи към баща си. Очакваше да чуе гневни думи, но очите на баща му бяха пълни с тъга и болка.

– Здравко, всички допускаме грешки. Едни са едва забележими, но други нараняват тези около нас. В такива случаи сме готови да дадем всичко само и само да върнем времето назад и да променим ситуацията. Не можем да променим миналото, каквото и да правиш то няма да се заличи. Единственото, което можеш да направиш е, да спреш да мислиш за това и да погледнеш какво би направил сега и в бъдеще. Само Един може да прощава и изчиства вината ни и това е Исус Христос. А колкото до сестра ти, ще се молим и Бог чрез Своята безкрайна милост ще я възстанови.

Баща и син стояха вкопчили се в здрава прегръдка.

– Обичам те, Здравко, – прошепна бащата и притисна силно сина си до гърдите си.

– И аз те обичам, татко, – в очите на Зравко просветна искра надежда.