От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.

Пролетта се оказа прекалено дъждовна. Валя сняг, но той бе недостатъчен тази зима. Болестите плъзнаха по хората. Мряха люде и животни.

Сашка бе дребно слабичко момиче. Родителите ѝ отглеждаха добитък, а после го продаваха на пазара.

Денят остана без слънце. Сиви облаци закриваха небето, а времето напук пък не заплака.

След като се върна от полето с родителите си, на Сашка ѝ прилоша. Майка ѝ пипна челото ѝ.

– Саше, ти цялата гориш!

Момичето легна. Постоянно го измъчваше жажда. През нощта се появи и слаба кашлица.

Майката притеснена каза на бащата:

– Утре трябва да я заведем на лекар.

– В никакъв случай, – сопна се бащата. – След седмица има пазар. Трябва да продам животните.

– Какво пречи пазара? – попита майката. – Нали имаме пари.

– Глупава жено, как ще продавам, ако ни лепнат някоя карантина? И ние и животните ще бъдем затворени и никой няма да ни позволи да продаваме, стоката ни ще отиде зян.

– Може и само настинка да е, – каза майката, – ами ако се влоши положението ѝ.

– Слагай ѝ там компреси, загрявай я, ти си знаеш как, – смръщи вежди бащата. – И никакъв доктор разбра ли?!

На втория ден, Сашка започна да изгаря от високата температура, а слабото ѝ телце взе да се губи.

Майката тихо плачеше. Тя слагаше студени компреси на челото на дъщеря си. Затрупваше я с одяла, за да я стопли, защото въпреки високата температура, Сашка я тресеше. Не помогнаха и чайовете. Кашлицата се засили.

Майката отпусна безпомощно ръце и каза на мъжа си:

– Марине, тя си отива, ако не направим нещо.

Мъжът влезе в стаята погледна губещото се под завивките телце и изтръпна. Лицето на Сашка бе прежълтяло. Устните ѝ бяха посинели.

Марин потръпна. Съвестта му се събуди. Грабна дъщеря си и хукна към доктора.

– Боже, – изстена Марин, – колко лека е станала!

Лекарят погледна восъчното лице на момичето и поклати глава. Преслуша гърдите на момичето и се скара на Марин:

– Защо ми я носиш чак сега. Тя умира нищо не мога да направя за нея. Носи си я у дома. Каквото поиска да яде или пие, дайте ѝ, тя вече си отива.

Марин като обезумял грабна крехкото тяло на дъщеря си и бавно закрачи към дома си. Едри сълзи се стичаха по небръснатото му лице.

– Какво направих? – извика отчаяно той.

След два дена погребаха Сашка.

Зима. Сняг. Безлунна нощ. В такава можеш нацяло да замръзнеш.

Малка пухкава топка, стоеше от едната страна на кооперацията и от време на време от нея се чуваше едно жално едва разпознаваемо: „Мяу“.

Зорка мина по улицата. Тя чу жалния вопъл и не се стърпя, пресегна с ръка и улови мяукащото котенце.

Зорка бе алергична към котки, но сърцето ѝ не даде да остави на студа това малко създание.

– Миличко, – Зорка погали мъничето, – ако хазайката те види в апартамента, ще ни изгони. Няма значение,  – махна с ръка тя, – ще си намерим друг.

Зорка го занесе у дома си. Дълго го държа в дланите си. Когато котенцето се стопли и престана да трепери, вдигна очи към новата си стопанка и я погледна очакващо.

Зорка отиде в кухнята. Стопли малко мляко, дори и малко саламче му отряза. Котето изпи млякото, изяде парченцето салам и започна доволно да мърка.

Мъжът на Зорка, Павел скоро се прибра от работа. Той бе много уморен и както бе с дрехите заспа на кревата.

Зорка знаеше колко му е тежка работата, за това в нищо не го упрекна. Съблече го и го зави с одеялото. След това изключи лампата и си легна.

Пухкавият герой започна да изучава апартамента.След като привърши огледа бързо скочи при Павел в леглото и се сгуши до него.

Зорка се бе унесла, когато чу пронизителен вик. Тя веднага реагира и без да разбира какво става, скочи на крака.

– Бързо включи лампата, – каза сърдито Павел. – Хванах плъх!

Когато Зорка включи лампата, се разбра, какъв плъх бе хванал мъжът ѝ. Тя едва не падна от смях. Павел постоя няколко минути объркан, а след това силно се разсмя.

– Толкова малко, а щеше да ми изкара акъла, – Павел се заливаше от смях. – Остава при нас нали?

Павел умолително погледна жена си, тя само кимна с глава и притисна котето до гърдите си.

В края на тунела се появи светлина и … той разбра.

Погледите на лекарите в операционната зала, говореха красноречиво, бе обречен на смърт, положението бе безизходно, нямаше никаква надежда.

На Стоян му се искаше да изкрещи: „Аз още съм жив! Защо ме отписвате толкова рано?“

Опитаха отчаяно с ток върху гърдите му, да предизвикат сърдечен импулс….

В главата на Стоян се заредиха картини като калейдоскоп.

Той видя раждането си, майка си, детската градина, училището, института, работата си, сватбата, децата, ….

Сърцето удари веднъж … Опа. …… Внезапно всичко изчезна, лекарите също…. Нещо го потегли в тунела.

Стоян започна бързо да обмисля нещата:

„На къде тръгнах? Та аз още не съм успял … Майка си отдавна не съм прегръщал….. Не съумях да обясня на сина си, че доброто сърце е по-важно от лаптопа“.

Дълбока въздишка се изтръгна от Стоян.

– Не мога просто да си тръгна така ….. Не ми харесва….. толкова недоизказани неща имам…..

Нещо в него силно се разбунтува:

– Трябва да направя нещо. Да напиша писмо, да отправя молба към някого….

И мислите му го отведоха към Господа:

„Господи, прости ми …. Разбрах, че до сега не съм ценил нищо. За мен нямаше нищо друго важно освен любовта, но не умеех да я отдавам на другите…. Душата ми сега напразно вика. Към каквото съм се стремял, е било второстепенно. Жалко е, че основното оставях за по-нататък. …. Но живота ми свърши за миг… Колко струва всичко запечатано в паметта ми?“

Звучеше отчаяно, но не се отказа и продължи:

„Разбрах, колко е важно, да ставам рано сутрин и да Ти благодаря за всичко. Да вярвам на близките си и нито за миг да не се съмнявам в тях …. Просто трябваше да ги обичам….. А така се случи, че … Прости ми, Господи, че не можах да оценя стойностното …“

Изведнъж отговорът дойде:

– Ти искрено се помоли ….

Един от лекарите извика:

– Не вярвам на очите си … Той ще живее!

Заведението отдавна бе се опразнило. Наско стоеше пред десетина празни чаши на масата. Той не успяваше да държи главата си изправена и клюмаше от време на време.

Дрехите му бяха излинели, обилно наквасени с кал и всякакъв боклук. Изглежда този неудачник бе решил да удави проблемите си в доста голямо количество алкохол.

Наско разговаряше с леко попийналия си събеседник на масата.

– Представяш ли си, точно преди една година аз зарязах неугледната си съпруга, – едва се обръщаше езика му.

– Така и се пада, – поддържаше го разпалено с войнствен глас препилия срещу него.

– И знаеш ли защо я зарязах? – появи се загадъчна усмивка върху лицето на Наско. – Запознах се с младо, много секси момиче. Тя ми доставяше такова голямо удоволствие, каквото жена ми не си е и представяла.

– А твоята? – вече полузаспал попита събеседникът му.

– Тя напълно бе загрубяла. Цялата бе покрита със целулит. Стомахът ѝ бе увиснал.

– Вероятно е забравила всякаква козметика, – с ирония подчерта другият.

– Да, не се грижеше вече за косата си. От нея се разнасяше мирис на пот.

– Нормално за много заета жена, – измърмори под носа си събеседникът му.

Наско сякаш не бе чул забележката му и продължи:

– Беше престанала да върши някои от нещата, които прави преди. Вече не оцветяваше ноктите си, не бръснеше краката си, не носеше сутиен и скоро гърдите ѝ провиснаха …… Всичко това ме отблъскваше от нея.

– Естествено …., – съгласи се бързо другият.

– Тя не беше вече жената, в която се бях влюбих ……. и се махнах от нея.

Наско дълго мълча притворил очи.

– Днес я срещнах и не можах да я позная, – в гласа на Наско се долавяше болка. – Беше се разхубавила. Фигурата ѝ бе стегната…. Беше толкова красива.

– Айде бе…., – удари с ръка по масата събеседникът му.

– И аз си казах, че това не може да бъде, – сбърчи нос Наско. – Не можах да повярвам на очите си. Тя съвсем не приличаше на майката на моите три деца.

– Е, как е станало това? – заинтересува се другарят му по чашка.

– И аз се замислих над същото, – с нежелание си призна Наско. – Навярно докато е била с мен тя е нямала време за фитнеси или поне малко да се погрижи за себе си.

– Глупак си бил, – смъмри го другият, – цялото ѝ време е отивало да се грижи за теб и децата ти. Сега поне е щастлива.

– Но тя винаги е искала да има голямо и здраво семейство. Доставяше ѝ удоволствие да се грижи за някого …. Навярно животът ѝ е бил красив, но аз не можах да го оценя, – въздъхна тежко Наско.

– Сега разбираш каква е истинската красота на една жена.

– Загубих човека, който бе най-голямото щастие за мен, – тъжно каза Наско. – Замених вътрешната красота с външна …… Ако тя бе срещнала в мен човек, който не я третира за прислужница, като всяка друга жена би намерила време да се погрижи и за себе си….. Сега е твърде късно.

Не повтаряйте тази грешка! По-добре побързайте да направите за любимия си човек нещо приятно.