Лесничеят Игнат затъгувал, че не минава ден без неприятности. Едва не заплакал, но решил да каже за това на Бога.

Изведнъж той се загледал в кълвача, който чукал по клона на едно дърво. Целият ствол затреперил от тези удари. Дървото завикало:

– Много боли. Моля ти се, не издълбавай в мен такива големи дупки.

– Ще загинеш, ако отлетя. Ще те унищожат личинките. Сега те лекувам, изтрий ненужните си сълзи.

Когато лесничеят чул този разговор се усмихнал. Разбрал, че трябва да се огледа малко.

Открил, че доста боклук се е събрал, смърди на ларви – грехове, които тегнели в живота му. За това имал и проблеми.

Раздели ли се с греха, всичко край него ще ухае на свежи цветя и тъгата ще изчезне.

Когато се намирам в присъствието на Бог, осъзнавам, че съм грешник, не в общ смисъл на думата, но мога конкретно да видя къде точно се е загнездил грехът ми.

Ако човек няма проблеми може да каже:

– Да, знам, че съм грешник.

Но Бог не слуша такива празни думи. Той изобличава конкретно.

Такова конкретно изобличение показва, че човек е бил в присъствието на Бога. Грехът винаги има конкретни проявления.

Първо, Бог започва да ни обвинява в някои конкретни наши мисли, които ни показва Святия Дух.
Ако приемем Неговото изобличение, Той ни води по-нататък и разкрива в душата ни целия резервоар с греха ни.

Бог така действа спрямо нас, когато съзнателно влизаме в неговото присъствие.

Когато човек е все още на първото стъпало, която го води към висините, той може да каже:

– Аз не знам, че съм  го направил.

Но Святият Дух ще го изобличи:

– Точно това не си направил, както трябва.

Исая видя светостта на Господа и разбра, че е с нечисти устни.

„И като го допря до устата ми, рече: Ето, това се допря до устните ти; и беззаконието ти се отне, и грехът ти се умилостиви“.

Горещият въглен изгори греха там, където той е свил гнездо.

В основата на покаянието лежи жаждата за очистване, стремеж да се запази неопетнена съвест пред Бога.

Както постоянно се отстранява нагара от свещниците, за да горят равномерно и без сажди, така и Христовите ученици са призвани да водят непрестанна борба с мислите и желанията, които спъват молитвите им.

Важното е да се разбере, че благоприятния ефект, от признаването и отказването на греха, е стремеж към Бога, бдително внимание към душата, ходене пред лицето на Бога през целия ден.

Господ прощава след искрено покаяние и просветлява душата. Вразумява я и я наставлява със Своята благодат. Разрешава много затруднения и вътрешни смущения.

Това се извършва чрез непосредственото въздействие на Святия Дух. Всеки християнин го е изпитал, ако е незлоблив в отношенията си с хората.

Не трябва да се съсредоточаваме на думите и формулировката на греха.

Господ иска от нас да живеем в любов към Него и ближния. Следователно всеки грях е неприязън към Бога и ближния. За това нека да помислим: В какво се проявява нашата ненавист към тях?

Да се разбере това не е сложно.

Какво е любов? Това е желание да бъдеш с този, който обичаш. Ако обичаш една жена, ще искаш да живееш с нея заедно. Ако обичаш децата си и родителите си, ще общуваш с тях по-често.

Ако ти обичаш Бога няма да ти бъде трудно да станеш сутрин рано и да общуваш с Него в молитва и чрез Словото Му. Ако ти е трудно да правиш това, означава, че ти липсва любов.

Така е и с ближния. Ако наистина го обичаш, няма да ти е трудно да общуваш с него. Трудно ще ти бъде да го обиждаш, да му се сърдиш, да му се гневиш и да се дразниш от него.

За това е нужно да се покаем. Не че сме нарушили някое правило, а че не ни достига любов към Бога и ближния.

Тя бе възрастна жена, над осемдесет години. Вечно нещо правеше, шеташе и не стоеше на едно място.

Веднъж баба Стамена вдигна тенджерата със сварено мляко, кракът и се изкриви и тя падна на земята. Лежа дълго така, защото не можеше да се изправи. Когато се опиташе да се надигне, нещо дърпаше пострадалия ѝ крак и тя умираше от болка.

Така я намери Радой, най-малкият син на брат ѝ.

– Лельо, нали ти казахме да не вдигаш тежко, – укори я той.

– Че колко е една тенджера, – възрази му Стамена.

– Тенджера, но лежиш на земята и не можеш да станеш, – ядоса се не на шега Радой.

Извикаха комшийката Запряна, тя работеше като медицинска сестра в болницата в града.

– Ще ти бия една инжекция, – каза Запряна, но иглите ми са малки.

– Давай,  – настоя Радой.

След една седмица, на Стамена целият ѝ крак бе обхванат от болка и тя не можеше да помръдне. Закараха я бързо в града.

– Добре са ти били тази инжекция, – каза лекарят, – но иглата не е стигнала мускула и за това няма никакъв ефект.

Дадоха и някакви лекарства и ѝ биха две инжекции. Баба Стамена се прибра у дома, но не можеше да помръдне по-далече от леглото.

Вечерта дойде да я види брат ѝ. Той я погледна и сърдито и каза:

– От главата си патиш. Децата ти са в чужбина, кой щете гледа? По-добре изпий довечера някаква отрова, та да не тежиш на никого.

Стамена се огорчи и засегна много от думите му. Вечерта взе две бръснарски ножчета и разряза вените си.

Сутринта я намериха припаднала. Малката  ѝ внучка кръстена на нея, държеше ръцете ѝ и плачеше:

– Бабо, какво си направила. Покай се. Самоубийството е грях. Ето виж, Бог те е запазил и кръвта ти  не е изтекла, а се е съсирила.

Старата жена дойде на себе си и разбра каква глупост бе направила. Вдигна ръце си и устата ѝ започнаха тихо едва едва да шепнат:

– Прости ми, Господи, ако не беше Ти, каква голяма глупост щях да направя…..

Баба и внучка се прегърнаха и от радост заплакаха ….