Ресторантът бе прекрасен, но в него бе тъмно. Не знам защо, но за да бъде разсеяна тъмнината на всяка маса бе сложена свещ, чийто пламък трепкаше усилено, полюшван от невидимо течение, което се промъкваше под вратата на заведението, но това не помагаше особено много.

Дошлите в ресторанта, за да прочетат менюто или да разберат какво поглъщаха от поднесените им съдове, използваха телефоните си.

На един мъж му дотегна тази обстановка, затова стана, отиде до сервитьора и ядосано попита:

– Може ли най- накрая да включите осветлението?

Малко след това в ресторанта светна. Чуха се аплодисменти и радостни възгласи.

Всички изключиха телефоните си.

Солиден господин намести добре чинията пред себе си и възкликна:

– Да бъде светлина! А сега да хапнем!

Други го подкрепиха:

– Така е по-хубаво.

– Чувстваме се по-комфортно.

– Тези свещи ни изнервяха само.

Мрачната вечер се превърна в празник и то само с едно щракане на ключа.

Но колко е по-важно да знаем истинският източник на светлината.

Самият Бог каза, когато създаваше Вселената: „Да бъде светлина. И стана светлина“.

Светлината изразява голямата любов на Бог към нас. Неговата светлина ни насочва към Исус и ни извежда от тъмнината на греха.

Ходейки в Неговата светлина, ние намираме светъл път в живота си, прославяйки Сина, Който е най-светлият подарък за нас. Докато Той свети, ние можем да вървим по Неговия път.

Стоил Крумов бе добър лекар. Той бе виждал различни пациенти как срещат смъртта, но най-много го поразяваха онези, които се наричаха Божи деца. В последния си час те бяха спокойни. В тях цареше пълен мир.

Той също искаше да бъде като тях, но чувстваше, че бе направил толкова много грешки и смяташе, че Бог не би му ги простил.

Един ден той посети свой пациент. Дядо Стамен бе болен от дълго време, но на лекаря му правеше впечатление неговия уравновесен характер.

Крумов знаеше, че този възрастен мъж познаваше Исус Христос, като свой Спасител и Изкупител.

Лекарят разговаря с него много малко. Изведнъж внезапно без заобикалки Крумов  попита:

– Моля ви, кажете ми, как трябва да вярвам, за да получа мир с Бог?

Дядо Стамен го погледна нежно с много любов и каза:

– Докторе, аз знам, че не мога да направя нищо сам, за да се излекувам и за това ви се доверявам, надявайки се вие да ми помогнете.

Лекарят изтръпна, той бе вперил поглед в стареца и очакваше с надежда изход от положението си.

– Така и вие, – продължи дядо Стамен, – трябва да се предадете на Господ Исус. Да повярвате, че той е умрял там на кръста заради вашите грехове.

Крумов попиваше тези думи, те проникнаха дълбоко в сърцето му.

– Спасителят казва: „Който дойде при мен, никак няма да го изпъдя“. – старческия глас тихо изхриптя. – Може ли Той да лъже? Никога. За това доверете се на думите Му сега.

Крумов не се поколеба, падна на колене и предаде сърцето си на Господа.

Към пастир Симеон Петров приближи елегантно облечен мъж, който се усмихна и подигравателно каза:

– Пастирю, прекалено много раздухвате въпроса за греха.

Симеон го погледна и разбра, че този човек не познава Бога. Той бе готов да му обясни, но мъжът предизвикателно продължи:

– Вижте, аз бях офицер и ако някой се издънеше, само го смъмрях и всичко приключваше до тук. Нужно ли е вашият Бог да е толкова строг?

– Изглежда сте съдили доста провинили се войници? – Симеон погледна изпитателно мъжът.

Господинът кимна с глава в знак на съгласие.

– И всички просто сте ги смъмряли и сте ги пускали.

Мъжът се смути:

– Е, ако някой е нарушил закона, той е бил строго наказван.

– Как така? – попита Симеон.

– Ами тъй като има право и който го наруши бива осъден и наказван.

– Виж ти, – поклати глава Симеон. – Понеже имало право. И при Бога е така, ако някой наруши една от 10-те Божи заповеди, дори това да е само веднъж, бива осъден, защото Бог е справедлив. Всъщност и вие сте на път да бъдете осъден.

Мъжът веднага попита:

– Ами вие?

– Моята присъда вече мина.

Мъжът го погледна объркано.

– Вие вече сте били съдени? И сте признат за невинен?

– Не бях осъден на смърт, – каза съвсем спокойно Симеон. – Аз признах и приех присъдата. Но имаше Един, Който се застъпи за мен и понесе смъртното ми наказание.

– И кой е бил този човек?

– Исус Христос, – бавно и тържествено произнесе Симеон. – Така и вие трябва да признаете, че сте виновен пред Бога и позовавайки се на Христос ще се спасите. В противен случай ….. никак не бих искал да бъда на ваше място.

В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.

 

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.