Ана и Мира се гледаха втренчено една друга. Свързваше ги приятелство от детството, но дълги години бяха живели разделени. Ана беше силно шокира от тов, което ѝ каза Мира.

– Дойдох, защото Павел ме искаше, – каза Ана, – а и аз го исках. Не вярвам на нито една дума, която ми каза.

– Имал е и други момичета, – каза тъжно Мира. – И то доста плодовити.

– Искаш да кажеш, – започна плахо Ана, – че Павел обича друга.

– Никога не ѝ е предлагал брак, – сконфузено каза Мира, – тя знае, че сте сгодени и сте си дали дума.

– Нещо предъфкваш и премълчаваш, – подкани я Ана, – изплюй камъчето.

– Не е било нещо сериозно, – започна да мънка Мира, – но отишла при Павел с издут корем и поискала да разбере какво да прави с детето.

– Тя родила ли е детето? – с болка попита Ана.

– Тя има син от него, – каза Мира, – чудесно момченце, копие на Павел. Никой не може да се усъмни чие е детето.

Ана се отпусна на стола до масата и объркано вдигна поглед към Мира.

– Защо не ми е казал?

Мира вдигна рамене.

– Защо да го казва? Нима ти всичко си му казала за годите, през които сте били разделени.

– Не съм била с друг мъж и не съм зачевала дете, – каза тихо Ана.

– Петър е красив мъж, – каза Мира.  – Нима мислиш, че ще те чака като отшелник.

Ана пребледня.

– Той виждал ли детето си?

– Всяка неделя в църквата, – каза Мира. – А два пъти в седмицата, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата ѝ да вечерят и да види детето.

Ана не беше на себе си.

– Не се разстройвай, – опита се да я успокои Мира. – Направи се, че не знаеш за тази жена. Не е добре да се карате точно сега. Все пак той се ожени за теб. Бъди добра съпруга и не мисли за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите за много по-лоши неща и не са им обръщали внимание.

– Нямам желание вече да бъда добра съпруга, – изкрещя Ана. – не ме е грижа…..

Ана стана, отвори вратата, тръшна я зад гърба си и излезе навън ….

Докато лятото се влачеше бавно, майката на Марин подбираше най-хубавата храна за Лили. Слагаше по-хубавите мръвки в чинията ѝ, даваше ѝ най-сочните плодове и Лили знаеше защо го прави.

В края на август тя не се сдържа и попита Лили:

– Имаш ли нещо да ми кажеш, дъще?

Лили се скова. Винаги трепваше, когато я наричаше „дъще“. Лили не искаше друга майка да я нарича така, освен тази, която я беше родила. За нея жена, неспособна да ѝ вдъхне любов е безочливо, да предявява претенции за собственст върху нея. Когато я хвалеше, Лили разбираше, че тя иска да изкопчи нещо от нея.

– Не, – каза кратко Лили.

– Не си сигурна?

– Сигурна съм, че не чакам дете, ако това имате в предвид, – каза рязко Лили.

Жената сякаш не забеляза грубостта на снаха си.

– Но какво става с теб? – настоя тя. – Вие сте постояно с Марин заедно. Да не си нещо болна?

– Не, – още по-студено каза Лили.

– Тогава какво става? – натърти  тя. – През последните два месеца очаквам с нетърпение да ми кажеш, че очакваш дете.

– Тогава съжалявам, – каза с болка, готова всеки момент да се разплаче Лили, – че трябва да ви разочаровам.

Изведнъж жената сграбчи снаха си за ръката и я изви зад гърба ѝ. Погледна я яростно в очите и ѝ изкрещя:

– Да не всемаш нещо? Да не пиеш някаква отвара, която пречи на детето да се появи?

– Разбира се, че не, – разгневено възкликна Лили. – Защо да го правя?

Жената продължи още по-гневно:

– Защо изобщо се върна, сега Марин можеше да има и други момичета. Защо се върна, като не можеш да му родиш дете?

Лили плачеше и безпомощно се опря на стената:

– Съвсем не исках да разстройвам семейството ви, но Марин дойде и ме помоли …и аз се съгласих.

Какво можеше да направи? Самата тя искаше много да има рожба, но това постояно слухтене и намесване в живота им, пречеше на всеки изблик на спонтанна интимност …… Лили се сви на топка и зарида…….

В края на 1919 г. Раул Капабланка дал в английския парламент сеанс на едновремена игра на шах с депутати. Разбира се, той победил с голямо преимущество.
Един от репортерите го попитал:
– Какво е мнението ви за играта на противниците ви?
Отговорът на шахматистъ бил много интересен:
– Големи стратегически планове не забелязах у тях, но от гледна точка на тактиката им, проявиха голяма изобретателност. Някой от тях се опита да направи допълнителен ход, други се опитаха да върнат на дъската вече отстранена фигура, с надежда, че аз няма да забележа това, трети зад гърба ми правеха някои промени на своите позиции…. Ако съм на мястото на техните избиратели, щях да ги държа под постоянен контрол.

Виктор тръгна в командировка. С него пътуваше Светла. Регистрираха се на летището. Той предаде багажа си и изведнъж почувства силна умора. Главата му сякаш беше пълна с олово, а гърлото с пясък.

В медицинския пункт бързо прегледаха Виктор и лекарят му каза:

– Вероятно имате хепатит.

– Боледувал съм от хепатит преди двадесет години, – възрази Виктор, – но при хепатита не боли гърло.
Прегледаха го и други специалисти. Един от тях погледна строго Виктор и каза:

– Отивайте веднага в „Бърза помощ“!

Виктор се ядоса и се отправи към вратата. Зад гърба си чу един от „специалистите“ да му казва:

– Ако не отидете в болницата вие ставате престъпник. …. вашата болест можете да заразите околните и да предизвикате епидемия.

Светла хвана Виктор за ръката и отидоха да търсят раницата му, а след това върнаха билетите на касата. Виктор гореше и през цялото време мърмореше:

– Как мога да отида в инфекциозната болница, когато аз съвсем не съм заразен?!

Светла го погледна и гневно попита:

– Искаш ли да търсим изобщо “Бърза помощ“?

– Не искам, – чесно призна Виктор.

– Тогава, – попита Светла, – защо е нужно да ходиш, щом не искаш?

Виктор се изненада. Той не се изненада от логиката на въпроса, нито от свободата, която следваша тази логика. Виктор беше удивен от това, че жена му помогна да  изгони страха от себе си.

За първи път някой беше се досетил за страховете му и тактично по женски беше ги отстранил. В същата минута се почувства свободен. Такова нещо трудно се забравя.

Светла и Виктор тръгнаха към нейната квартира. Там той спа непробудно 14 часа. После се оказа, че само се е простудил.
Вечерта Виктор се почувства напълно здрав.

В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..